Български Антифашистки Съюз

Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе

 


 

 

 

 

УБОГА ЦАРСТВЕНОСТ

                                     Велко ВълкановПроф.Велко Вълканов
почетен председател на БАС

Нашата общественост следеше внимателно и, мисля, с отвращение двуактната парламентарна пиеса, наречена “Вот на недоверие на правителството. Всички бяхме потресени да видим, че много от хората, които ни представляват във върховния орган на властта, представляват всъщност собствената си мерзост. Продажността им дълбоко ни унизи.  Покриха ни със срама, че сме могли да изпратим във върховния представителен орган една тъй противно намирисваща биоматерия.

Бе всъщност предварително ясно, че те, тези дребни търговци на куфарна политика, ще бъдат купени. Първият акт от разиграната парламентарна  пиеса - свалянето на Герджиков от поста председател на Народното събрание - бе по същество бой с разузнаване, проведен изцяло в полза на НДСВ: той очерта реалната опасност правителството – макар и с няколко само гласа - да бъде наистина свалено. И още на часа стана жизнено необходимо да се осигурят – на всяка цена! - онези няколко недостигащи депутатски гласа, които ще спасят правителството и не толкова правителството, колкото министър-председателя. Не можеше и да се мисли, че министър-председателят ще допусне да бъде не просто свален, а буквално  изритан от властта. И тези няколко гласа бяха намерени. Нима някой е смятал, че в парламента ни няма достатъчно продажни съвести? 

Не  мисля обаче да се занимавам с продажниците, чиито имена  не искам дори и да споменавам. (Прекалено гнуслив съм и се боя, че само още като спомена имената им, ще се омърся). Мен ме занимава повече поведението не на куклите, а на кукловода, не на лакеите, а на господаря, поведението следователно на г-н Симеон Сакскобургготски.

Трябва да призная, че не всичко мога да  разбера у този човек. Има неща, които ми бяха,  разбира се,  предварително ясно. Не се и съмнявах, че той пристигна в страната ни, носейки в себе си  копнежа да възстанови монархията. Нямаше и съмнение, че той ще използва евентуално предоставената му власт, за да се обогати по възможно най-количествения начин. Не съм обаче в състояние  да разбера как този човек, бил някога ЦАР на българите, бил, с други думи, богопомазаният първи човек в държавата ни, потомък при това на десетки поколения крале и кралици, можа  да падне тъй низко, че да влиза в търгашески сделки с толкова гнусни политически отрепки.

Би трябвало на г-н Сакскобургготски да му е вече пределно ясно, че дните му са преброени. Нищо не би могло – дори и Буш! -  да го спаси! Защо тогава трябва да се унизява, падайки до (под!) равнището на онези, които не могат да бъдат други освен лакеи. (Лакеите стават жестоки спрямо господаря си, когато разберат, че държат в ръцете си силен коз срещу него.) Би могло да се предположи, че не му е достатъчно това, което е успял  да награби.  Нима обаче   е толкова глупав, за да не разбира, че прекомерната алчност е  непрепоръчителна. Тя – особено сега, когато се разбра кой какъв е  - носи със себе си нарастващия риск да загуби и онова, което вече има. Но нали срещу всичко това стои все пак неговата, на г-н Сакскобургготски, царственост!? Къде остава тя?  Та всеки човек с достойнство би трябвало при още първия сериозен знак, че някъде не го искат, да си вземе шапката и да си върви. Толкова повече това трябва да направи човек, одарен от съдбата с царствено достойнство.  Очевидно тук  няма никаква царственост.  Или ако има, това е някаква тъжна, жалка,  убога  царственост!  Какво падение!
Чисто човешки се опитвам да му съчувствам. Ничие унижение не би могло да ми бъде приятно. Унижението на всяко човешко същество изживявам – в някаква степен – и като свое унижение. Но ще кажа, че аз, заедно с много други, наистина предвиждах какво господинът ще има да изживее.

Ще припомня, че преди близо седем години (на 17 юни 1998 г.) група учени и общественици (Николай Тодоров, Никола Попов,Добрин Спасов, Искра Баева,. Румен  Овчаров, Георги Божинов, моя милост – общо 21 души) му изпратихме писмо, в което достатъчно ясно му казахме (предсказахме!) какво ще му се случи, ако се върне в България, за да се включи в политическия ни живот. Ето какво между другото му писахме:

“При наличието на огромната историческа вина на Вашата династия пред нашия народ,  ние намираме, че е крайно неподходящо  да се включвате - по един или друг начин  - в политическия ни живот, предявявайки едни или други претенции. Бихме искали да осъзнаете, че шансът Ви да се върнете на престола е нулев. Усилията Ви в тази насока могат само да предизвикат напрежение, потърпевшият от което ще бъде не само нашият народ, но и самият Вие.  Повярвайте, само още като се включите в активната българска политика, Вие ще станете жертва на отчайващи характеристики, които дълбоко ще Ви огорчат. Какъв ли  само няма да бъдете наречен, с какви ли думи само няма да бъдете обрисуван. Ще се ужасите от самия себе си, като научите от своите политически противници какво сте, респ. какво не сте. Не се подвеждайте от добрите чувства, проявени при посещението Ви в България. Не смесвайте реалната политика с политическата екзотика. Отбележете, че с не по-малък възторг хората у нас посрещнаха и някои актьори от далечни  латиноамерикански страни, станали ни познати единствено чрез красотата на филмовата фантазия. Останете настрана от непосредствената политика, за да успеете да запазите един добър спомен за България, и за да позволите на българите да запазят едно добро чувство към Вас. Ако сте в състояние да помогнете на страната ни, помогнете й дискретно  и безкористно – с  мисъл не за себе си, а за нея.”

Писмото ни,  както се вижда, е съвършено добронамерено.  Но не ни послуша господинът.  Дойде, видя и няма как да не е разбрал, че не е победил. Напротив. Претърпя тотално поражение – както в личното си поведение, така и в политиката. И въпреки това, сякаш напълно лишен не само от достойнство,но и от разум, упорито се държи за властта.
Някога - преди шест-седем години – възторжено възхваляван, днес той е дори неприлично обругаван. Няма да споменавам разните шоумени, които в надпревара шутовски търсят поводи да се погаврят с него. (На шутовете това им е работата – да забавляват кралете.) За мен по-същественото е не това, което другите правят с него, а това, което той направи със себе си. Няма по-голямо унижение от себеунижението – да паднеш на колене пред  низостта на най- низките.

Царю честити, вървете си! Разберете най-после, че не сме едни  за други. Не поставяйте на изпитание не само доброто ни възпитание, но и търпението ни.

11 февруари 2005 г.