Български Антифашистки Съюз

Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе

 


 
 

 

 

Проф. В. Вълканов е предложил на редакцията на в "Дума" статията "Контрапункт на един разговор" в обем от 3 страници.
Редакцията на вестника е поискала статията да бъде значително съкратена.
Ние ви предлагаме последователно , първоначалният вариант на статията, който по-пълно разкрива позицията на автора и варианта,публикуван във в-к "Дума" в броя от 8 март 2004 г.


(пълният текст)

Контрапункт на един разговор

(По повод публикувания във в. “Дума” от 28 февруари т.г.
разговора на г-н Евгени Станчев с Петко Бочаров)

Велко Вълканов

В. “Дума” в броя си от 28 февруари т.г. публикува един необичаен разговор - разговора между главния редактор на вестника Евгений Станчев и журналиста Петко Бочаров. Още в самото начало г-н Бочаров изказва опасението, че този разговор няма да се хареса на читателите на вестника. Евг. Станчев отхвърля опасението: “Защо нормален човек може да има нещо против известен журналист като Петко Бочаров да се появи на страниците на един ляв вестник”.
Няма как да премълча, че начинът, по който другарят Станчев защитава позицията си, е предизвикателно некоректен. Той, както се вижда, предварително обявява за “ненормален” всеки, който би си позволи да възрази срещу появата в “Дума” на господин “известния журналист”. Приемам риска да бъда обявен за “ненормален” и ще кажа, че съм “против” появата именно на г-н Петко Бочаров на страниците на в.”Дума” - един вестник, който, доколкото е и мой вестник, в определена степен ангажира и мен самия.
Ще поясня: аз имам възражение не срещу журналиста Петко Бочаров, не дори и срещу антикомуниста Петко Бочаров. Аз имам възражение единствено срещу личността Бочаров. Тази личност не би могла да ни бъде пример за гражданско поведение.
Нямам намерение да крия своите политически пристрастия. Не по рождение съм социалист. Станах убеден социалист в своите късни години. Моите социалистически убеждения укрепнаха особено силно след извършения на 10 ноември 1989 г. политико-икономически поврат. Обстановката днес - у нас и в света - все повече ме прави социалист, та дори и комунист. Нямам все пак куража да се нарека комунист, защото за мен думата комунист е велика дума, която не всеки е достоен да произнася.
Въпреки своите подчертано леви убеждения не изпитвам заложена в себе си враждебност към хората, които се придържат към десни, дори антикомунистически възгледи. Поддържам напълно коректни отношения с някои такива лица. Отхвърлям техните възгледи, но не мога да им отрека правото да ги изповядват. Свободата на убежденията, която искам за себе си, не мога да не призная на всяка друга личност.
Имам обаче непреодолими възражения срещу ония, които, без да притежават убеждения, имитират убеждения, за да могат след това да ги осребрят, измамно, на политическия пазар.Това са фалшификатори на идеи, значително по-опасни от фалшификаторите на банкноти. Вчера с едни “убеждения”, днес - с други, съвършено противоположни “убеждения”, те във всички случаи търсят да останат на политическото тържище, за да ги продадат възможно най-изгодно - всъщност за да продадат възможно най-изгодно самите себе си. Всеки продава каквото може - едни труда си, други плътта си, трети съвестта си.
Не зная дали г-н Бочаров има угризения на съвестта си във връзка със своето политическо минало. Ще му направя комплимента да предположа, че такива угризения той има. На него например никак не му е приятно да си спомня за онази ужасна фотография, която го показва в жалкото Г-образно положение пред първия човек на ненавистната нему, на Бочаров, “тоталитарна” система. Не би могъл да ни убеди, че фотографът го е хванал в момента, в който бил ставал от стола си. Репетирал съм това ставане. Установих, че гърбът ми би могъл да се окаже поприведен, когато ставам, за да посрещна някого, но главата ми във всички случаи ще остава вдигната, за да виждам влизащия. А тъкмо главата Ви, главата Ви, г-н Бочаров, бе низко, много низко сведена пред другаря Тодор Живков. Такава низко, много низко, до коляното низко сведена глава видях и след Десети ноември - това бе главата на Стефан Софиянски, когато се ръкува с Мария Луиза. Извинете, но това е класическата поза на царедворците.
За мен няма никакво съмнение, че Петко Бочаров е обслужвал с дух и тяло господстващата преди петнадесет години социалистическа система. Едва ли е било възможно обратното. Не бих могъл да си представя, че в светая светих на БТА, нейната международна редакция, би бил търпян човек, който не е представил достатъчно убедителни доказателства за своята преданост към официалната кауза. Но защитавал до Десети ноември с цялата си всеотдайност каузата на социализма т.е. на “тоталитарната” система, Петко Бочаров още на “другия ден” се заема с цялата възможна ярост да я хули. Той хули системата, хули и всички ония, които й останаха верни.
Не на всекиго ще призная правото да хули социалистическата система. Това право мога да призная само на онзи, който и преди Десети ноември е възразявал - в една или друга форма - срещу нея. Аз мога да посоча поне десетина свои статии и монографии, в които съм заявявал своето критично отношение към отделни черти от характеристиката на “реалния социализъм” у нас, включително и към закрепеното в чл.1 от Конституцията недоразумение, наречено “ръководна роля на Партията в държавата и обществото”. ) С Чавдар Кюранов и политолога Румен Димитров в годината преди Десети ноември имахме няколко остро критични предавания по Българската телевизия, някои от които редакторите не посмяха да излъчат. Питам г-н Бочаров колко такива, критични, статии или други материали той е написал или публикувал през ония години? Няма да чакам неговия отговор, защото знам какъв е той: николко. Нека ми прости откровеността, но ще кажа: в ония години той в най-добрия случай страхливо се е свивал в черупката си. Не е имало и помен от гражданско достойнство.
Днес същият този г-н Бочаров заема позата на морален съдник. Той раздава наляво и надясно квалификации. Ние, хората от “Позитано”, сме “бетонни глави”, ние сме непоправимите, ние сме злодеите, ние сме приятелите на Саддам Хюсеин и на Ким Ир Сен. Не ще и дума, че не сме съвършени - имаме и своите грешки, и своите недостатъци. Не обаче г-н Бочаров е човекът, който може да си позволи да ни слага печат за качествен контрол. След като е мълчал преди Десети ноември, той трябва да мълчи и сега. Това би била единствено достойната позиция на човек, оказал се неспособен да прояви смелост, но запазил все пак верността си към своите вътрешни убеждения. Не всеки е длъжен да бъде герой, но всеки е длъжен да бъде почтен.
В разговора си с Евгени Станчев г-н Бочаров дава квалификации и на БСП. То й прави напречни сечения, за да констатира, че тя се състои от три слоя: от низини, от централно ръководство и милионери. Той не прикрива презрението си към “низините”, които оставали “алено червени”. Там, в низините, бил паметникът на Червената армия, там бил портретът на Сталин, там били активните борци на Велко Вълканов. Каква ужасяваща мизерия на духа! Само низкият не е в състояние да види нравствените върхове, които се издигат именно в низините. В низините е народът, същия този народ, в името на чиито интереси ние всички се кълнем, че действаме. Низините са, които оправдават съществуването на левите партии изобщо и на БСП в частност. Те са единствените, пред които следва да стоим с ниско сведена глава, те, а не Тодор Живков или друга отделна личност..
Чувам възражението, което ми се прави: Какво пък чак толкова се е случило, като са поканили г-н Бочаров на разговор в “Дума”, та да е необходимо сега да се и коментира този разговор? Случило се е нещо наистина много съществено.
Като публикува в “Дума” своя разговор с г-н Бочаров, другарят Евгений Станчев го снабдява със сертификат за способността му да казва истината. Той верифицира неговите изявления - както изявленията, които е направил, така и изявленията, които ще направи. Той следователно придава достоверност на един недостоверен свидетел на нашето време.
Г-н Бочаров е подчертано недостоверен свидетел. Той не е и не може да е говорител на истината. Ако не е откровен клеветник, той - в най-добрия случай - е един деформиращо виждащ околната социална среда субект. Не виждам причини да даваме в ръцете му оръжие, което той ще използва срещу нас. Ние сме натоварени с достатъчно неприятни истини за нас, за да е необходимо да се обременяваме и с клеветите (неистините) на г-на Бочарова.
Искам да разбера другаря Евгений Станчев. Той иска да разшири територията на в.”Дума”. Но той търси разширението в една, струва ми се, погрешна насока. В ляво от “Дума” има стотици хиляди български граждани, които копнеят за една истински лява дума. Ако се насочи към тях, “Дума” ще увеличи многократно тиража си. Не бива естествено да се изключват и “разговори” с хора оттатък “барикадата”. И ние, и “ония” живеем в един общ дом, наречен България, което прави контактите ни задължителни. Нека обаче търсим контакти с автентичния “противник”, който във всички случаи следва да е и граждански почтен. Един разговор трябва да е проникнат от взаимно доверие, а взаимното доверие е възможно само там, където и двете страни притежават елементарна гражданската почтеност. За мен гражданската почтеност е върховна ценност. Именно поради това не мога да понасям не само много от десните, но и много от “нашите”.

София, 29 февруари 2004 г.


(текстът,публикуван в Дума)

По повод публикувания в Дума на 28 февруари т.г.
разговора на Евгений Станчев с Петко Бочаров

Контрапункт на един разговор


Доживяхме да видим и това – един хлевоуст антикомунист да се разхожда с широки крачки из левия вестник “Дума”.
Нека поясня: аз имам възражения не толкова срещу антикомуниста Бочаров, колкото срещу личността Бочаров.
Всеки човек има право на убеждения, включително и на антикомунистически убеждения. Но г-н Бочаров не е човек на убежденията. Той е един от тези, които имитират убеждения. Вчера с едни “убеждения”, днес с други, те постоянно търсят да ги продадат възможно най-изгодно. Всъщност, за да продадат възможно най-изгодно себе си. В пазарното общество всеки продава, каквото може – едни труда си, други плътта си, трети - съвестта си.
Не зная дали г-н Бочаров има угризения на съвестта си във връзка със своето политическо минало. Изглежда, че ги има. Той с неприязън си спомня за онази ужасна фотография, която го показва в жалко Г-образно положение пред Тодор Живков. Не би могъл да ни убеди, че фотографът го е хванал в момента, когато бил ставал от стола си. Репетирал съм това ставане. Установих, че гърбът ми би могъл да се окаже поприведен, когато ставам, за да посрещна някого, но главата ми във всички случаи ще остава вдигната, за да виждам влизащия. А тъкмо главата Ви, главата Ви, г-н Бочаров, бе низко, много низко сведена пред Тодор Живков. (Такава низко, до коляното низко сведена глава видях и след Десети ноември – това бе главата на Стефан Софиянски, когато се ръкува с Мария Луиза.).
За мен няма никакво съмнение, че г-н Бочаров е обслужвал тялом и духом господстващата преди петнадесет години социалистическа система. Едва ли е било възможно обратното. Не бих могъл да си представя, че в светая светих на БТА, нейната международна редакция, би бил търпян “чужд” човек. Но защитавал до Десети ноември с цялата си всеотдайност социализма, Петко Бочаров още на “другия ден” се заема яростно да го хули.
Не на всекиго ще призная правото да хули социализма. Това право мога да призная само на онзи, който и преди Десети ноември е възразявал – в една или друга форма – срещу него. Аз мога да посоча поне десетина свои статии и монографии, в които съм заявявал критично си отношение към отделни черти на “реалния социализъм” у нас, включително и към прословутия чл. 1 от Конституцията, прогласил ръководната роля на Партията. Питам г-н Бочаров колко критични статии или други материали е написал или публикувал през ония години? Николко! През ония години той целесъобразно се е свивал в черупката си.
Днес същият този г-н Бочаров заема позата на морален съдник. За него ние, хората от “Позитано”, сме “бетонни глави”, ние сме непоправимите, ние сме приятелите на Саддам Хюсеин и на Ким Ир Сен. Не ще и дума, не сме съвършени. Не обаче г-н Бочаров е човекът, който следва да ни слага печат за качествен контрол. След като е мълчал преди Десети ноември, той трябва да мълчи и сега. Това би била единствено достойната позиция на човек, оказал се неспособен да прояви смелост, но запазил все пак верността към вътрешните си убеждения. Не всеки е длъжен да бъде герой, но всеки е длъжен да бъде почтен.
В разговора г-н Бочаров прави напречни сечения на БСП, за да констатира, че тя се състои от три слоя: от низини, от централно ръководство и милионери. Неприкрито е презрението му към “низините”, които оставали “алено червени”. Там, в низините, бил паметникът на Червената армия, там бил портретът на Сталин, там били активните борци на Велко Вълканов. Каква ужасяваща мизерия на духа! Само низкият не е в състояние да види нравствените върхове, които се издигат именно в низините. В низините е народът, същия този народ, в името когото всички ние се кълнем, че действаме. Низините са, които оправдават съществуването на левите партии изобщо и на БСП в частност. Те са единствените, пред които следва да стоим с ниско сведена глава, те, а не Тодор Живков или друга отделна личност..
Чувам възражението, които ми се прави: Какво пък чак толкова се е случило, като са поканили г-н Бочаров на разговор в “Дума”, та да е необходимо сега да се и коментира този разговор? Случило се е нещо твърде съществено.
Като публикува в “Дума” своя разговор с Петко Бочаров, г-н Евгений Станчев го снабдява със сертификат за способността му да казва истината. Той верифицира неговите изявления – както изявленията, които е направил, така и изявленията, които ще направи. Той следователно придава достоверност на един изключително недостоверен свидетел на нашето време. Ако не е откровен клеветник, г-н Бочаров е най-малкото един деформиращо виждащ околната социална среда субект.
Разговорите с хора отвъд “барикадата”, са, разбира се, не само възможни, но и необходими Всички живеем в един общ дом, наречен България, което прави контактите ни задължителни. Нека обаче търсим контакти с автентичния “противник”, който във всички случаи трябва да е и граждански почтен. Един разговор има стойност само ако е проникнат от взаимно доверие, а взаимното доверие е възможно единствено там, където и двете страни притежават елементарна гражданската почтеност. За мен гражданската почтеност е върховна ценност. Именно поради това не мога да понасям не само много от десните, но и много от “нашите”.

Велко Вълканов