Logo

Български Антифашистки Съюз

Областен Съвет - Русе

<

 

ЕРИХ КЕСТНЕР

Ерих КестнерЕрих Кестнер (1899-1974) е немски лирик и белетрист, роден в Дрезден. Израства в дребнобуржоазна среда. Следва литература, история и философия в Лайпциг, Рощок и Берлин, като дори успява да защити докторска дисертация. Кестнер сътрудничи на редица вестници и си създава име на блестящ хуморист и сатирик, както и на проникновен писател за деца.

 

 


Емил, малкият дедективТъничката му книга «Емил, малкият детектив» се разграбва, преди още да е засъхнало мастилото, романът е преведен на двадесет и четири езика. Една след друга излизат «Антон и Точица», «Фабиан» и «Хвърчащата класна стая», които го утвърждават като блестящ разказвач.

През 1933 по площадите в Берлин горят и "нездравите" творби на д-р Кестнер. Сред тълпата, която мълчаливо наблюдава пламъците, е и самият писател.
Обявен за "политически неблагонадежден", той на два пъти е арестуван и като по чудо се изплъзва от ръцете на Гестапо. Лично Хитлер забранява издаването на творбите му в Германия, като властите му позволяват временно да публикува "аполитични" книги само в чужбина, за да се набавя чужда валута за райха.
Краят на войната заварва Кестнер в Мюнхен, където заедно със завърналите се от емиграция приятели основава литературното кабаре «Ди Шаубуде» - за него написва множество песни, оформили модерния немски градски шансон. Още първата стихосбирка на Кестнер «Сърце на талията» (1928), а особено «Лирична домашна аптечка на доктор Е. К.»(1936), разкриват собствен, неподражаем поетически стил, който остроумно използва и пародира езика на всекидневието. Този тон критиката назовава "нова предметност".
А писателят сам определя себе си като моралист, който се бори с еснафския морал, фалшивия патос и милитаризма. Затова си спечелва прозвището "будното око и съвестта на епохата".
«Аз съм като тенекиеното петле - казва Кестнер, - което немирни деца са привързали скришом с въженце. Щом вятърът смени посоката си, всички други ветропоказатели се завъртат, освен мене. Просто не мога! Някои наричат това 'закостенялост', а други - 'характер'.»