Български антифашистки съюз

Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе

 


 
 

 


”Ето един герой!”
Есе

През лятото на 1989 година в източногерманския град Ерфурт съвсем случайно се озовах лице в лице с жена‚ чийто вид ме порази. Мимолетно си помислих‚ че необикновената й слабост се дължи на тежка болест‚ но не можах да си обясня особеното излъчване на погледа й. В него усетих следата от нещо преживяно‚ което едва ли може да се изкаже с думи.
Нямах време да се замисля за трагедията на тази жена‚ когато една подробност ми разкри цялата‚ неподправената истина. Върху ръката й беше татуирана поредица от цифри - нейният личен номер‚ поставен в някой от хитлеристките концлагери. Осъзнах‚ че пред мен стоеше мъченица‚ преминала през всичките кръгове на ада и по чудо оцеляла. Бях до една сянка от миналото. До един безмълвен свидетел за човешката жестокост. До една светица‚ чието страдание мълком крещеше‚ въпреки че вече бяха изминали няколко следвоенни десетилетия.
Времето беше слънчево‚ а градът - потънал в зеленина и цветя. Жената никак не се вписваше в тази пасторална картина. Напротив: взриви я‚ защото в съзнанието ми изплуваха имена‚ за които бях и чувал‚ и чел - Бухенвалд‚ Дахау‚ Аушвиц (Освиенцим)‚ Заксенхаузен‚ Майданек‚ Рабенсбург‚ Радеберг... Тя олицетворяваше и милионите‚ съхранили искрици живот в измъчените си тела‚ и милионите‚ загинали в крематориумите.
Не я заговорих. Не узнах каква е по народност. Можеше да бъде представителка на една от 18-те националности‚ пребивавали в Бухенвалд; частица от ония петдесет хиляди души‚ които на 11 април 1945 г. се разбунтували. Съпротивата им Историята оцени като демонстрация‚ че човешката надежда умира последна. Че жаждата за живот е по-силна от мъченията. Че духът е несломим. Че свободата може да се извоюва. Че понякога в герой се превръща и най-обикновеният човек...
Героизъм е самообричането. Преодоляването на настоящето. Живеенето с въжделенията на своята класа. Надникването в бъдещия ден... Всичко това е богатството‚ което вярвах‚ че срещнатата в Ерфурт жена притежава.
...Някъде бях прочел‚ че Наполеон Бонапарт се обърнал към своята армия така: ”Войници! Достатъчно е да кажете: ”Аз участвах в битката при Аустерлиц!” и да рекат: ”Ето един герой!”. А не следва ли подобно да е уважението и към антифашистите? Не само към сражавалите се с оръжие‚ а към всички‚ които били забравили своя Аз и в името на най-светлите човешки идеали се врекли да се саможертват.
Не е ли било героизъм разпространяването на позиви в момент‚ когато като дамоклев меч над главите висяли хитлеро-фашисткото законодателство и правосъдие?
Не е ли било героизъм притежаването‚ изучаването‚ разпространяването на марксистко-ленинска литература‚ на вестници‚ списания‚ листовки‚ призоваващи да се подкрепят народите на Съветския съюз‚ вдигнали се на Велика отечествена война?
Не е ли било героизъм включването в бойни групи‚ когато съществувала непосредствена заплаха от внезапна полицейска проверка‚ хайка‚ блокада.
Не е ли било героизъм саботирането на производството‚ предназначено да задоволява нуждите не на народа‚ а на ”синеоките рицари”‚ тръгнали да покорят света?...
Не знаех името на жената. То можеше да бъде и българско. Иска ми се да е така. За миг си представих живота й. Младостта й преминала във време‚ когато свободата била разпъната подобно на Христос. Когато безчестието заместило ордените. Когато крясъците на фанатизираните фашистки тълпи удряли упорито в ушите‚ сякаш да заглушат гласа на гузните съвести.
В Царство България бранници‚ ратници и легионери доносничели за всяка дума и постъпка‚ които не се вписвали в общоприетите клишета. Но ”очи” и ”уши” на Гестапо имало и сред българските студенти в чужбина. А после - арести‚ разпити‚ мъчения... И път към концлагерите. В Дахау‚ Бухенвалд‚ Флосенбург‚ Маутхаузен и в други ”лагери на смъртта” заради антифашистка дейност били затваряни български девойки и младежи‚ следващи в университетите на Братислава‚ Дрезден‚ Лайпциг...
Напълно е възможно и днес, години след срещата ни‚ жената от Ерфурт да е жива. И ако отново я срещна‚ ще й се поклоня доземи. На нея - крехката‚ но устоялата пред хитлеристката машина‚ премазваща човешката личност. И на другите белокоси жени и мъже ще се поклоня - и заради възрастта им‚ и заради това‚ че са ветерани в борбата срещу мракобесието. И ще кажа ясно и отчетливо: ”Ето един герой!”.

Есето е наградено в литературния конкурс на тема
”Но разкажи със думи прости...”,
организиран през 2000 година
от Градския съвет на БАС-София
и редакциите на вестниците “Дума” и “Жарава”

Ж. Душков