Български Антифашистки Съюз

Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе

 


 

 

 

Брояч на посещенията

Отново мръсна вълна залива
Паметника на Съветската армия>
 
Велко Вълканов

 

Проф. д-р Велко Вълканов
почетен председател на Българския антифашистки съюз

 

 

 


Група политически маргинали отново поставиха пред нашия народ темата за Паметника на Съветската армия.

Паметник на Съветската армия

Търси се двоен ефект: веднъж да привлекат общественото внимание към своите овехтели и позабравени особи, и втори път, за да отвлекат вниманието на нашия народ от действителните му проблеми - мизерията, в която го хвърлиха, мръсната война, в която го вкараха, духовната безпътица, в която го натикаха и още много други мъчителни за него проблеми.
Опит за събаряне на Паметника на Съветската армия бе направен и преди 12-13 години. Не успяха тогава, няма да успеят и сега. Но терминаторите на нашето общество и на нашата история смятат за свой дълг да продължат своите недостойни провокативни усилия. Очевидно е, че те са жалък елемент от общо замислена игра:
едни предлагат да се издигнат паметници на турската армия, други предлагат да се сринат паметници на съветската армия. Всеки има определена роля в обезличаването на народа ни.
Използваните доводи са същите, които бяха използвани и преди: Паметникът на Съветската армия бил паметник на една окупационна армия, която при това наложила и един тоталитарен режим. Явно тези хора или не познават историята, или директно лъжат. По всяка вероятност и двете.
Каква е историческата действителност?
Съветската армия бе най-мощната част от военните сили на антифашистката коалиция, създадена по време на Втората световна война. На нея именно се падна основния и най-кървав дял в разгрома на заплашила човечеството хитлеристка армия. Без Съветската армия, без нейните победи при Москва, Сталинград, Курск, Яш-Кишинев, съдбата на света щеше може би да бъде отчайващо друга.
Преследвайки хитлеристкия враг, Съветската армия стигна и до Балканите. На Балканите се намираше силна хитлеристка групировка, която сериозно можеше да застраши нейния ляв фланг. Наложително ставаше следователно тя да премине през Балканите, да разгроми намиращите се там войскови групировки, и да продължи по-нататък към Германия, към Берлин. Но стратегическият път на съветската армия водеше не просто през Балканите, а през България. България бе съюзник на фашистка Германия. Тя оказваше всевъзможна помощ на воюващата срещу Съветския съюз немска армия. Следователно, ако не пряко, България косвено участваше във войната срещу Съветския съюз, поемайки по този начин и цялата произтичаща от това отговорност. Но България бе във пряка и формална война срещу съюзниците на Съветския съюз – Съединените американски щати и Великобритания. Съюзнически дълг на Съветския съюз и на неговата армия бе да помогне на САЩ и Великобритания да изключат от войната един от най-верните сателити на хитлерофашистите – България. Следователно обявената от Съветския съюз война на България бе военно-стратегически и политически неизбежна.
Това бе една странна война. Не зная дали има в световната история друга такава война, в която да не е загинал нито един войник от двете “воюващи” една срещу друга армии. Съветската армия – съвременниците помнят добре това - бе посрещната у нас не като воюваща срещу България армия, а като армия освободителка. Съществуваха всички основания за едно такова посрещане, защото Съветската армия донесе на нашия народ освобождението му от игото на фашизма. Но в България не е имало фашизъм, казват ни нашите опоненти. Имаше. Имаше расистко законодателство, имаше избивания на хиляди хора, на старци, жени, деца, без съд и присъди. И най-същественото: имаше съюз с най-фашистката държава – хитлеристка Германия. Да си съюзник на най-фашистката държава в света означава да се преследват същите цели, които преследва тази държава. Това означава да превърнеш нейните задачи в свои задачи, нейната същност в своя същност. Би ли могло има съмнение, че при една победа на фашистка Германия, за която работеше и българското правителство, България нямаше да бъде изградена изцяло по образ и подобие на тази, фашистка, Германия. Идвайки в България, Съветската армия ни освободи ако не от настоящия, то – във всички случаи – от бъдещия фашизъм.
Идването на Съветската армия в България има огромно значение и за нашата военна съдба. Към 8 и 9 септември 1944 г., когато Съветската армия стъпи на българска територия, България бе вече във война с хитлеристка Германия. Мислимо ли беше България да се противопостави сама на професионално изградената, калената в петгодишната война немска войска? Спомням си, че в първите дни след 9 септември нашата армия, влязла в бой с немските военни части, бе поставена в крайно затруднено положение (например в района на гр. Кула). Без военната помощ на Съветския съюз българската армия щеше да понесе изключително тежки жертви.
Съветската армия била окупатор, тя била окупирала България. Очевидно нечиста спекулация с думата “окупация”. Господата не искат да видят простата истина, че България в края на Втората световна война нямаше как да не бъде окупирана. Нека повторя: България бе – от 12 декември 1941 г. - във формална война със САЩ и Великобритания. Тя претърпя военно поражение, беше бита. Бе невъзможно следователно тя да избегне пряката правна и военна последица от това обстоятелство - окупацията на нейната територия от войските на държавите победителки - САЩ и Великобритания. България щеше да бъде окупирана точно така, както бе окупирана от френските войски в края на Първата световна война. Съветският съюз, обявявайки война на България, просто се присъедини към държавите, които по силата на международното право и постигнатата от тях военна победа щяха да окупират и окупираха България. Бе създадена Съюзна контролна комисия, съставена от представители на трите държави – САЩ, Великобритания и СССР: от страна на СССР маршал Толбухин (по-късно маршал Бирюзов), от страна на САЩ ген. Джон Крейн (по-късно ген. Робертсън) и от страна на Великобритания ген. У. Оксли. Смея да твърдя, че участието на представител на СССР в Съюзната контролна комисия бе твърде благоприятно за България. Без подчертано благосклонното отношение на съветския представител към България комисията щеше да й наложи изключително тежък режим. Към онзи момент САЩ и Великобритания хранеха възможно най-лошите чувства към България като един от най-усърдните сателити на фашистка Германия. Няма защо да казвам, че именно благодарение на Съветския съюз България не бе и сполетяна от втори Ньойски договор. От нея не бе отнета нито педя българска земя.
В Паметника на Съветската армия някои искат да видят признание на тоталитарния режим, който бил установен у нас с помощта на тази армия. Съвършено невярно. Паметникът е израз на признание не на определен политически режим, а на саможертвата на синовете и дъщерите на народите, съставляващи Съветския съюз – руснаци, украинци, белоруси, узбеки, казахи и др., паднали в името на една велика кауза – освобождаването на човечеството от надвисналата над него фашистка опасност. Така трябва да се обясни и обстоятелството, че днешна Русия, която няма нищо общо с тоталитарната система, най-ревностно брани издигнатите у нас паметници на съветските войни. Тя вижда в тях руски паметници. Онзи, който посяга на тези паметници, посяга на светите чувства на руския народ. Събарянето на който и да е съветски, респ. руски паметник би било истинско оскърбление за Русия – обстоятелство, което не може да няма крайно неблагоприятни за България последици. Русия бе и продължава да е наш стратегически приятел, от който ние имаме и ще имаме постоянна материална и духовна потребност. Върховна глупост би било да хвърлим камък върху нея.
Паметници на Съветската армия има не само у нас. В Трептовпарк, Берлин, се издига величествен паметник на Съветския войн, прегърнал спасено от него дете. В Центъра на Виена също се издига паметник на Съветската армия, който се радва на постоянно грижа от страна държавата и виенчани.
У нас паметниците на съветските войни също имат народното признание. Във всички случаи те имат признанието на поне онези два милиона и половина български граждани, които в изборите за Великото народно събрание и в президентските избори през 1992 г., година гласуваха за кандидатите на левицата.
Убеден съм, че нашият народ няма да позволи безумието на безумците да решава съдбините на България.
 

София, 20 юли 2004 г.