БАС - Русе
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12

 

Ангел Сталев
ПОМНЯ ВОЙНАТА

АЛЬОША

Анита Коларова

ПАНТЕОН

ТРЕПТОВ ПАРК

Веселка Кюкова

ТЕ ОЩЕ ЖИВЕЯТ

ДО ГРОБА НА НЕЗНАЙНИЯ ВОЙН

Дора Медникарова

Достойно ест

ШОСТАКОВИЧ – СЕДМА СИМФОНИЯ

СТЕНАТА

ДНЕВНИКЪТ

ГАЛЯ БРЕЗИЧКАТА*

СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

ГЕРМАНКАТА

Гинка Димитрова

БРАТУШКИТЕ

Здравка Крумова

АЛЬОША

Иван Банев

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЗАГИНАЛИТЕ

ЖЕНИ, НЕ РАЖДАЙТЕ МЪЖЕ!

РАВНОСМЕТКА НА ОТМИНАЛИЯ ВЕК

Радка Бенева

СЛЕД СРАЖЕНИЕ

КАРТИНА ОТ ВОЙНАТА

Тодорина Гърдева

ДЯДО КЪНЬО, ВОЙНАТА И АЗ

Цветан Тодоров

ДА БИЕМ, ДА БИЕМ...

ПАМЕТ

СТАЛИНГРАД, 1943

 

 

ДОСТОЙНО ЕСТ

Денят

 

            * * *

В моя ден

светлини се разливат

и вибрира стоманният пулс.

Моят ден

като кораб разсича вълните

и трепти в мараня

всеки нерв.

Свирят колела и спици.

В клещите на скоростта

стенат отмалели жриците

на доброто, правдата и любовта.

 

Креят в каменните дворища

розовите праскови

и латинки от балконите

плахо реят аромата си.

Пеят рошави косите ми!

Птици търсят своя път...

 

И текат през грохота

вълните

на един живот!

 

           

ОТВЪД СТЕНАТА

 

Там няма нищо, Джо!

Светът е тук

            със свойте измерения...

 

Притиснат си и оглушен!

А твоят век

            кръжи над теб – граблива птица.

Но няма да го стигне

            вместо куршум,

викът на песента ти, Джо!

 

Сърцето ти е смазано от гумите

и люлякът ухае на бензин.

Свири!... В безумен транс

зениците ти търсят

абсурда на отвъдното... Защо?

 

Подземен тътен

разбужда мъртвите вълни.

Треперят – уж вечните,

озъбени под слънцето

и свода на небето

            катранени на цвят

скали!...

 

Тъй дребен е брегът

под зрящото око

на океана...

А песента е гълъбът,

маслинената клонка,

петното алено

            върху светлата дреха

след дългия път на боеца!

 

Гневът – съветник благ,

разтърсва далнините – и тука е

Светът,

при нас,

додето жива е сълзата,

в солена самота...

и свети!

 

 

В ТИШИНАТА НА ДОМА

 

В тишината на дома

два гълъба

прехласнато се гушат.

Синът новороден

и майка му – с амброзия

в набъбналата гръд.

 

Поритва малкото,

ръчичка маха,

а лакомите устнички

унесено захапват

най-сладкия от всички плод.

 

Потича струйка мляко

по бузката на бебето –

чаровен Млечен път,

по който златен сноп

ще разпилеят дните.

Звезди ще се родят,

там дето

сеното на Кумеца

разсипва неуморно

и на бегом Кумът.*

 

Два гълъба...

Вселенска кротост

из стаята кръжи.

А светлината

незримо ореол

над Майката изписва –

Мадона,

украсила дните ни.

 

---------

* Славянска легенда – Кумът откраднал наръч сено от Кумеца си и докато тичал, сеното се посипало и очертало Млечния път. – Б.а.

 

 

СТАРАТА КУТИЯ

 

Кръст за храброст

и медали – в старата кутия!

И писмото – пожълтяло

от сълзи горчиви:

 

„Кравата умря!

Балурът

нивичката ни изяде.

Що ще чина – зима иде,

с тез дечица гладни?

Гледай жив и здрав

да се върнеш дома!

Мръкне ли,

поне у нас

да си бъдем двама...

Че теглото – мяра няма!”

 

Кръст за храброст

и медали –  студ

в окопа зимен!...

„Бий! На нож!” – атака

на войници-хала!

И врагът се гъне...

 

В старата кутия –

кръст за храброст

и медали!...

Отшумяла

в две войни и битки

младост.

А теглото – все така

без мяра!

 

 

            НОВА ГОДИНА

 

Прозвънват чашите –

и нещо си отива

с последната въздишка

            на часовника.

А светлините на елхата

с дъх на бор и планина

разбуждат спомена

            за лятото.

Усмивката на ранно слънце

пилее блясък по росата

с уханието на треви,

            унесени в мечтите си...

 

Звън празничен – наздраве!

Снегът в косите

отмива

горчилката от тягостната есен.

В потоците на весел звук

изчезва бремето на дните –

безпаметно завинаги потъва

в недрата

            на отлитащото време.

           

* * *

Все по-високо

се вдига духът ми!

Все по-ниско

се свеждат раменете.

А между тях – горчив

и весел смях – компас...

и равновесие!

 

            * * *

 

През плътната завеса на съня

аз чувствувам

            лицето ти – и нереални са

препятствията между нас.

 

А радостта е пухкав сняг,

            слязъл при мен

от облака на косата ти.

Снежинките – стопени,

            напират  под клепачите

и тръгват по най-дългия път –

от окото до устните.

 

Но думите са сгушени

            като виновни деца...

И ние нямаме

какво да си кажем!

 

 

* * *

 

Когато бъда светлина,

ще ме откриеш

в очите на росата

и всяка утрин

горещият ми дъх

ще буди цветовете.

В кристалното жужене

на пчелите

гласът ми топло ще звучи.

Когато стъпваш по тревата,

ръцете ми ще те обгърнат

и силата на моето сърце

в гърдите ти ще опне песен.

На бликналите сълзи

ти не се обиждай -

най-силната вода

по топлите ти бузи ще се стича…

Тогава

изправи високо раменете си –

дори Атлас

от теб не би могъл

да бъде по-могъщ.

Опрян в небето,

навярно облачето мое

ще съзреш – когато бъда

светлина и слънце…

 

 

            ПОСВЕЩЕНИЕ

                        На баща ми

 

Притихвам в погледа ти -

две тъмни езера

сред хълмове от бръчки

мисълта ми приютяват.

Дори и тишината

            зрима е –

светъл камък,

в пропастта на времето

            отронен...

 

... И в полусенките

            на всеки залез,

нанизвам дните си

            на тъничка верижка –

в душата ми прозвънва

мъдростта ти,

опазила през дните ми

равновесието

страшно на човека.

 

 

Капки от сълза

 

* * * 

Случва се така, че

не душата е в човека,

а човекът

            е в душата си.

И върви обгърнат

в нежните й очертания.

До каквото се докосне

            първо нея

наранява.

 

 

ШОСТАКОВИЧ – СЕДМА СИМФОНИЯ

 

Сто двадесет и пет грама – черен и клисав

хляб на човек.

Ноември – четирсет и първа,

три хапки само –

осветени с пожари.

В заснежения

Ленинград

над Човека се гаври

свирепият, новият

световен ред.

 

Шостакович – одареният свише,

запалил свещица,

над пианото сведен –

в седма симфония

Истината

за Русия изписва.

Зажужават пчелици – нотите

по белия лист се разтичват.

В горчилката сипват

живителен мед –

до Иля Муромец изправя се

нов Прометей!

 

Оркестърът гръмва ритми

в ефира – с посинели от студ,

но пъргави пръсти,

музикантите вдъхновено

звездния Мир

на хората връщат.

Чаровен,

устоял на кошмара,

белязан с три хапки само

хляб на човек – поръсен

с надежда,

от все сърце пожелана,

шества в ефира

новият

праведен век.

  

 

СТЕНАТА

 

Отминават годините...

Отдавна

не съм онзи младият.

Слаби ли бяхме

или пък силни –

не стори Войната

от мене враг.

 

Все същият сън – десетилетия цели.

Изправят ме до стената –

разстрел. Зъл поглед

в мен впиват дулата,

и огнени мятат

чуждоземни, оловни оси...

 

Но аз отскачам...

надолу,

по стръмните скатища...

нататък... нататък...

право при нашите...

 

И вопъл изригнал

с кръвта на сърцето...

Разбужда ме силом,

разтърсва ме старата: „Пак ли

онова там нещо...

в Ленина-града?”

 

Благодарен и сънен,

дъх си поемам,

отвръщам й кротко: „Да, мила,

нощем куршуми

към мене летят...

И няма избава от злото – сега

и завинаги!”                         

 

 

ДНЕВНИКЪТ

 

Таня Савичева –

седемгодишна,

буквите пише едва.

Но има си тя,

гълъбичката,

„Дневник” – от седем листа.

 

„Баба и дядо,

Миша и мама,

съседката мила – и тя,

умряха.

И няма ги,

никой друг няма –

останах сама.”

 

Студ се е спуснал

и в белите нощи,

скована и скръбна,

проплаква Нева.

Тътнат –

през вой и кошмар,

самолети. Небето изгризват

над Ленинград.

 

С ледени устни

свисти в равнината

вятърът – бродник в Смъртта.

Зъби се,

блещи се с мъртва хватка,

безпощадно неканен

Гладът!

 

Патрулът отби се

в дома попритихнал.

Един по един ги откри...

 

Ех, Таня Савичева,

седемгодишна...

Дневника кратък

и днес препрочитаме –

има си име и Злото,

две срички само:

„Вой-на!”                             

 

ГАЛЯ БРЕЗИЧКАТА*

 

Черно море

залива брега на Одеса.

Градът е превзет –

вражи ботуш – жаден за кръв,

бие паважа –

утихнал и пуст.

 

Но някъде там, далече на Изток,

нататък, отвъд...

бранители твърдо

заемат позиции.

Коварна атака

замисля врагът –

и погва

на Одеса дечицата.

 

Пред глутница танкове,

в рехава детска редица

и Галя Брезичката –

от плач и умора задъхана –

мята пред танка петички.

 

Най-висшите истини

подема просторът

и под небето слисано

еква детският вик:

 

„Стреляйте, нашите!

Бийте страхливците!”

 

Но гневно мълчат

отсреща позициите...

Огнен ад застига бащите.

Веригите злостно

премазват дечицата...

 

Одеса е в траур,

Одеса е в креп!

Полето – осеяно вредом

с краченца, ръчички...

С потрес

Одеса събира сега...

на части ...

и Галя Брезичката!...

 

Утрини чисти

надигат чела.

Слънцето гали

горичката.

Бели са,

бели брезичките

там,

дето

тъй страшно мълчаха

бащите,

заели военни позиции.

 

----------

*1941г. Шестгодишното момиченце е дъщеря на командуващия фронта край Одеса. – Б.а.

 

СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

     В памет на Александър Почкай, загинал край

                         Нарва – Естония

 

Дунав бавно отнася нощния мрак.

Дебне войната –

безпощадното утре

започва с десант...

 

Плясък на леко весло –

дозорът

поема на път

към отсрещния бряг.

 

Отронва мъглата

секунди на сребърни капки.

Пали тревогата

гъстия пламък

на скръбна факла:

„Ще стрелят ли утре „болгары”

или

върби и тополи отсреща

ще къдрят небето –

весело,

в благословена за мир

тишина?”

 

Но – от друга страна,

още вчера

България влезе

в някаква своя война

с целия свят!...

 

Въздишаш...

Бинокъла вдигаш –

военната лодка

през лека мъгла,

безшумно се плъзга...

достига брега...

 

Звъни телефонът – и питат отгоре:

„Как е при вас?”

„Тихо е... Там е дозорът...”

 

Бинокъла вдигаш отново – о, Боже!

Почернял от народ е брегът.

Войниците твои

във въздуха вече летят –

мощно „Ура!”

разтърсва простора.

 

Телефонът...  Пак питат отгоре:

„Атакувате... що ли!”

 

„Не, братко!

Силистра

с цветя и възторг ни посреща,

на ръце е понесла дозора

с мощно славянско: „Ура!”

 

                      

ГЕРМАНКАТА

         На фрау Кленер

 

Изправя се бавно старицата –

хубава, едра жена.

С чашката черно кафе,

затрептяла в ръката й,

леко посочва

стената зад нас.

 

Портрети... портрети...

В скромния дом

пантеон на скръбта.

Тримата братя,

съпругите и децата им...

Други приятели...

 

Остри скали

и тъмни долини

в душата са струпани.

Облак – отвял младостта...

По вълчите дири

на трудна съдба

следвам факела –

огън пламтящ,

недогарящ в сърцето,

пренесен в пещта

на спрелия – отколе,

в глухата линия

влак...

 

Години... години...

Заключени в плен

на живот,

запратен по острия ръб

на две

непоносимо тежки

думи:

– Дрезден!...

Война!...

 

            ЕДНОМИНУТНО МЪЛЧАНИЕ

                                   На вуйчо ми Георги и майка му.*

 

Спри дъх!

И чуй сърцето си!...

 

Понякога е трудно да ви възприемем.

И даже ни се струва,

че по е лесно

душата си в мига на кратък подвиг

като юмрук да събереш.

Да блеснеш

като метеор по небосклона тъмен,

а огнената диря

за другите след теб

да свети строго...

 

Понякога ний чувстваме вина,

че нашият живот е дълъг,

а делничните грижи

търпеливо

в душите ни натрупват

слабостта.

И уж си чист,

а тегли те надолу

с еснафските си пръсти

сивота.

 

„Вий жертва паднахте!...”

А ний – несъвършените

сме живи!

В минути на мълчание

говорим откровено с вас.

По паметниците

венците вехнат,

но малките деца

край тях се учат да вървят!

 

--------

* Георги Тодоров Георгиев – 19-годишен, загинал при изтезания в полицейски участък, април, 1941г. – Б. а.

 

 

   В небето на вечността

 

 

            БАТАК

 

Под клонестия дъб

докосвам грапавия ствол.

Изтрополяват по каменните плочи,

завръщат се – между гори и хълми,

горестни и незабравени

белите савани на събития и спомени...

 

Люлее

в престилката си кървава

старицата побъркана

главиците посечени

            на двете внучета.

Разнасят кучета –

по урви и по сипеи

оглозганите кости на избитите...

 

Ухае с дъх отровен

плътта – преди да стане пръст.

 

В църквицата скромна       

облаците до олтара слизат –

да измерят ръста

            на подвига – изстрадан,

в зловеща пирамида

от човешки черепи.

 

С кухините на очите си

те и днеска в нас се взират. Оживяват

в росните зеници на тревите...

и солена влага стича се

чак до устните ни стиснати.

 

Кремък върху кремък чатка,

ситна прахан пали, лумва пламък.

Под звездите в тъмното изгряват

тихите огньове на раята – из колибите

в скалите оцеляла.

 

С потрес планина Родопа,

стан през времето изправя.

И молитвено, и строго – през пожарища

и писък...

мъртвите си приласкава.

В ъгълчето на сърцето къта

сетните заръки и надежди

чедото й несломимо – българското

трудно племе.

 

 

            ИЗГНАНИКЪТ*

 

Изгрява слънцето над Търнов –

            карминено от уплах,

            светлина от скръб.

Мравуняк от чалми

            пълзи по хълмите.

Разсича ятаганът

пъпна връв – земя,

небе, история.

 

Тъмен е пороят на кръвта!

 

През сълзи и кошмар

            тълпят се хората

край своя Патриарх Евтимий.

Конвоят зъл

разтърсва калдъръма – изпроводяк

            зловещ и безпощаден.

 

Изцвилва кон – настъпва мракът

призори

и плъзва пипалата си

над дворове и стрехи.

Дърво разплакано

отронва листи – писма

            без получател и адрес.

Дълбае браздулици

            от сълзи горчиви

по страдното лице на небосвода.

 

Дори и любовта не стига

България

Евтимий

от скверна участ

да спаси!

 

----

* Патриарх Евтимий организира отбраната на Търново срещу настъплението на турците. След разгрома е пленен и поведен пеш, макар на преклонна възраст. Умира от изтощение и е погребан в Бачковския манастир. – Б.  а.

 

            ЛЯТО НАД ЧЕРВЕН

 

Стръмни пътеки, зъбери сиви.

Облаци рунни стада

струят

по хълма надолу –

на реката

към хладния бряг.

 

Глас на куче стресва

стаената

сред остри треви тишина.

Хляб, сирене, лук –

векове цели

крепи в торбичка

престарял овчар.

 

Здрачено пладне

будува

в нозете стръмни

на крепостта.

Оцеждат сенките

пазви –

от слънцето отънели

в небето на вечността.

 

 

            РУСЕ

 

От хладния скут,

на дълбокия път – с тия каменни,

странни стени – аз изтичвах натам

към горещия бряг,

с пясъци жълти – от слънце облени.

И оглушена

от смуглата тишина,

под небето – с облаци къдраво бели,

търсех сама

за никого другиго видими,

бледи,

от времето кротко белязани,

следите на древни сирени...

 

Но все тъй водата

отмива сезоните.

Морската пяна

косите безпощадно намира –

а дълбокият път,

оглушен от потайната тишина

на тия каменни,

странни стени,

към реката пак строго отвежда

младите бързи нозе – неуморени

от плътни талази на време и грижи,

да търсят отново –

от епохите умножени,

следите, оставени там

от древни сирени.

 

            ЗАЛЕЗ

 

Като износена стара дреха

загръща мислите ми

денят.

Ветрове свирят – несмело.

Гласът им сякаш

идва отвъд.

 

Часовете –

камъчета ронливи,

сриват на сипей

моя път.

 

И синее –

безмълвно и обидчиво,

на дните ми трудни

недостигнат

върхът!

 

 

Славянски мотиви

 

МОЛИТВА ЗА МЕТОДИЙ

 

Девет метра под земята!

Девет метра под скалата!

Зноимо* – колко пролети изтекоха

след водите черешови.

 

Водица, хляб. Свещица плаха. Ни лъч отвън!

Фалшив е пламъкът на факлите,

а стражите са нещо незначително.

Годините в тъмницата избистриха

светлината – най-дълбоката,

в заливите тихи на очите.

 

Повдигаш избледнялата десница

и с поглед

до свода на небето стигаш...

 

Латински, гръцки и еврейски –

от стари времена

отдавна мъртви са за хората.

Да се отключи словото!

Славянска реч на свои писмена

да забълбука из историята.

Народността е крехък цвят,

книжовността – заслонът строг

пред злите залпове на времето!...

 

Тъй благородна е вярата ти, Отче,

Свети Методие! Хвала!

Примигва пламъкът. Свещицата догаря.

Ни лъч отвън!

 

Но в тази тегоба над теб

Живее, диша, очаква те

България!

С Бориса – на бъднините

светъл брод!

Амин! И слава!

_________________

* Пещерни образования в Словакия, средновековен затвор. – Б.а.

 

 

ТЕОФАН

 

 – Благослови, отче! – под свода

на десницата, бледа и трепетна,

свел очи мълчаливо

младият Ломоносов е коленичил.

С таен възторг и блага почуда,

през пламъка на свещиците

Теофан се взира –

в бездната на годините

да открие отново

пътеката към звездите.

 

Стар е светът! Уморен

от тъги и надежди!

 

Но все тъй свежи са напролет

листата на брезите – очи девичи,

сълзите на снега изплакали

в славеевите нощи.

Водата неуморно тича

през стръмната спирала на сезоните.

А новите мечти платна издуват

над младите чела – попътен вятър

нетърпеливо търсещи...

 

Повдига поглед Теофан – на мислите прибоят

припомня младостта.

Сърцето жадно е за подвизи,

но слаба е десницата.

За благослов се вдига – и тънък лъч

в полумрака на храма

звънка струна над олтара изплита.

Под купола висок – между светците,

от бляновете им повикана,

сянката на Петър Велики

над света прелита!

 

 

ЯН ХУС

 

Констанц. Смрачени облаци.

Сърдито е лицето на площада.

Запалват кладата.

През страх и смут,

през скверните закани на неуките,

отровната змия на пушека

поглъща множеството.

 

Ян Хус – привързан към стълба

на земното несмислие

отправя сетната молитва

и благодарност към Всевишния,

че стигна времето

за да откъсне

от битието най-ярък плод –

Свободния университет,

покълнал пръв

сред мразовете на Европа.

 

Златна Прага

сполучи да закичи

скромното си чело с най-светъл бисер,

чист – от скудоумие, предвзетост,

гмеж, поселила се

из сивите ъгли на разума.

 

Изригват плътни пламъци –

горещ е пътят към звездите.

Едно сърце поема

по стръмното на вечността –

през вековете

да ни свети!

 

 

КОПЕРНИК

 

 

Загасва огънят. Камината изстива.

Ръката бледа

потръпва над завивката

и изнурена,

копнее за отредената

от вечността почивка.

 

Но глъч и шум отвън!

Нахлуват учениците

и носят книгата – изящното творение

на Гутенберг

изпълва стаята с дъха

на печатарското мастило.

 

“Учението на Коперник!” – Хелиос е

центърът на близката Вселена.

От ласката му сребърна

закриляна

Земята

тържествено се носи из Всемира.

И разгадани са сезоните.

 

Тъй чист и ясен е

пътят на древното светило...

 

Усмивка палва

потъмнелите зеници – египетският Ра

и всички други божества

на Слънцето,

край ложето смирено коленичат...

 

Отсечен жест – ръката

мраморно изстива.

И тупва на пода изтървана

книгата – тържествен гонг –

света на мисълта разтърсил

внезапно и завинаги!

 

 

БОГУ МИЛ ВАСИЛИЙ

 

 

Утихнал е Константинопол.

Луната

съчувствено се взира

към светлото петно в средата на площада.

Изтлява кладата от снощи

и само тънък дим се вие

към просветлялото небе –

единствен и последен

дъх на богомила.

 

Извива вихър и ласкаво загребва

среброто на изстиващата пепел.

Зората топли пръсти кърши

над Босфора потресен

и шепичката пепел над него

дългия си път поема

до всяко кътче

на Европа...

 

Човекът равен е с човека,

трудът е белегът за благородство.

Земята стъпките ни носи

и трябва да я чуем

дали за радост или за болка

я докосваме.

 

Все този спор – кокошката или яйцето?

А може би и двете

в безумието си нелепо

взаимно и внезапно

от Космоса ще се изтрият...

 

Послушай в утринта тревите,

вятърът и синевата

как тихичко припомнят

на Богу мил Василий Врач

учението и делата!

 

   

ДОСТОЙНО ЕСТ

 

Говорим с мъртвите поети,

когато пролетта ни донесе

безкрайната усмивка на земята,

в руменец и зеленина.

Гласът на мъртвите поети

в пространството кънти

и напливът на птичи песни

извайва сините вълни

на облаци кристален въздух.

 

Повярвай

в храбростта

на всички дребни мигове!

В безкрайния им кръговрат

узнаваме горчилката на пътя,

определен ни

от утрото до вечерта.

 

Но постарай се – скромно

и прилежно,

съобразил безкрайността,

олтара свой

в скалата да издялаш...

За някой друг след тебе на света!

 

Гласът на мъртвите поети

ни очарова

с трудността!

 

 

За контакти: pension2004@abv.bg    

Страницата е създадена: