БАС

Български Антифашистки Съюз

БАС - Русе

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Нищо  ново  в  Евросъюза
Oпит  за  съживяване  на  Договора  за  ЕС

Д-р юр.н.  Иван  Аладжов


„Според мен, сегашният дебат около европейското бъдеще … не поставя под въпрос само Евроконституцията, а въобще бъдещето на капитализма.”
Джеръми Рифкин,  американски автор по повод на референдумите във Франция и Холандия през 2005 г.

        В края на март 2007 г. с много излишна помпозност елитите на Европа отпразнуваха половин век от сключването на Римските договори, с които тогава при съвсем други исторически условия и необходимости се постави началото на Европейския съюз, в който през 1957 г. се обединиха част от съперничещите си до неотдавна европейски колониални империи.

        Централна тема по време на тези високопарни официалности бе пропагандирането и вменяването на народните маси идеята на германската канцлерка г-жа Меркел, най-късно до средата на 2009 г. ЕС да има нова, действаща нормативна основа, която да е максимално близка до тази на проекта за Европейска конституция. И това се прави въпреки факта, че през 2005 г. във Франция и Холандия се проведоха референдуми за Евроконституцията, при които тя бе отхвърлена c над 55 % от гласоподавателите.
        На това, че тези два информирани народа съзнателно блокираха този „елитарен проект на класовата борба от горе”, както охарактеризира договора за обща конституция проф. Елмар Алтфатер от Свободния университет в Берлин „трябва да са благодарни всички европейци”.

        Отрицателен народен вот за Конституцията се очакваше да има и в Полша, Дания, във Великобритания и в Чехия. Може да направим генерално обобщение, че навсякъде европейската левица бе против този мъртвороден проект за основен закон. Освен в Испания (и то при изключително ниска избирателна активност под 30 %) и миниатюрното държавно образувание - Люксембург с общо население колкото един средно-голям град, само още в Португалия нямаше проблеми с прякото допитването до народа.

        В повечето държави от Стария континент, а особено в новите страни членки, критиките към Европа и един бъдещ Договор бяха подложени на тотално медийно и обществено табуизиране. Впечатление прави факта, че особено в малкото страни, към които се причисляват Франция и Холандия, където открито се тематизира Европейската конституция, бе най-силно отрицанието на гражданите към този елитарен проект. Нека затова тук да разгледаме кои са причините за негативното отношение и кои са обоснованите критики на информираната част от европейците към този закон, касаещ всички ни. Както и защо този залежал нормативен продукт на евробюрократите не бива да придобива по-голяма тежест, освен тази на изразходената до сега за напечатването му целулоза.

        Такъв анализ е наложителен имайки предвид, че на 23. юни 2007 в маратон от преговори и то при затворени врати, европейските лидери постигнаха споразумение въз основа на неподлагано на никаква обществена дискусия предложение на Съвета на Европа, съществено да се изменят действащите европейски договори, използвайки основни части от нежеланата от гражданите Евроконституция. Идеята е, „новият” Договор да не бъде подлаган на референдуми, от които властелините в Европа явно вече панически се страхуват.

        След дългогодишни подготовки, и тогава на тъмно, в края на октомври 2004 г. бе приет текстът на Договора за европейска конституция (ДЕК) от държавните ръководители на страните-членки на ЕС. В правен смисъл ДЕК представлява изцяло нов вид документ - хибрид между основен закон и обикновен международен договор. Предвидено бе той да влезе в сила в рамките на 2 години след процедури по неговото приемане в отделните страни-членки на Европейския съюз.

        Основното бе, че държавите заедно с приемането на ДЕК се отказват и в значителна част от своя суверенитет. Но народът, като единствен суверен на всяка страна, трябва да има право на решаващ глас при приемането на такъв фундаментален закон. В конституционното право това е възможно само по два начина: или чрез референдум, който е и най-демократичният израз на народната воля, или чрез конституционно-парламентарни избори, чрез които да се гласува и приемането на съответния основен закон. Затова във всяка страна, в която за утвърждаването на Евроконституцията не се приложи един от тези два метода, срещу нейното действие като основен закон може да се подаде жалба в най-висшите съдебни инстанции. За да не се оспорва действието на ДЕК в последствие, в 10 страни от ЕС се предвиждаха референдуми. Това трябваше да бъдат: Португалия, Испания, Франция, Англия, Бенелюкс, Холандия, Дания, Чехия и Полша. В две от страните, в които се води широка обществена дискусия за или против, ДЕК бе категорично отхвърлен от народа.

        В останалите 17 страни от ЕС, ДЕК нямаше да се приеме по нито един от двата начина. В тези държави договорът трябваше да се приеме с обикновено гласуване в националните парламенти. Това обаче е процедура за ратификация на обикновени международни договори, но в никакъв случай не и на общ основен закон. Това означава, че неговото действие там можеше да бъде обжалвано пред най-висшите съдебни инстанции, а ДЕК в тези страни не може да има действието на конституция.
По съдържание ДЕК се отличава от повечето конституции с огромния си обем от близо 450 члена с многобройни подалинеи, с размер от около 500 страници. Освен, че този проект за основен закон посвещава над 2/3 от разпоредбите си само на икономическите взаимоотношения, а това е абсолютно нетипично и неприемливо за една конституция, която трябва да е разбираема и прозрачна за всички граждани и да е отворена към бъдещето, в текста бяха заложени и редица конкретни разпоредби, абсолютно нехарактерни за един основен закон.

        Например чл. 3 изрично предписва ЕС да се гради върху принципите на "конкуренцията, свободната търговия и пазарната икономика". Също и чл. 177, 178 и 185 налагат като принцип „отвореното пазарно стопанство на свободната търговия”. В замяна на това никъде не става дума за „социалното пазарно стопанство” !?

        Имайки предвид явно преследваните от инициаторите принципи на неолиберален пазарен диктат, който трябваше да се издигне с този закон в ранг на непоклатима конституционна норма, е уместно да си зададем въпроса, какво би станало с тези обществени сфери, където поостарялата вече, над 200 годишна „невидима ръка на пазара” (по Адам Смит) доказано не може да реши проблема със заетостта и опазването на околната среда, които пазара сам генерира, създавайки единствено неограничени условия за реализиране на максимална печалба? Трябва ли за това да приемем като неизбежна даденост климатичния колапс на планетата? И то само, за да се циментира завинаги „отворената пазарна икономика”, и да се съгласим с това, че държавните институции не бива да се грижат за спасяването на климата и на човечеството, а да чакаме това да го направят доброволно преследващите единствено максималната печалба концерни?

        Всичко това представлява директно налагане на неолибералния модел за икономическо устройство на участничките в ЕС, независимо от демократично избраната в тях управляваща политическа сила, и то за вечни времена. А от тук следва, че всяка евентуална бъдеща възможност за промяна на този тотално антисоциален икономически модел ще бъде обявявана вследствие на основния закон за противоконституционна и ще бъде преследвана с всичките познати средства за оказване на държавно насилие срещу инициаторите на евентуални бъдещи промени. С това явно се цели нормативното циментиране на обществото на „либералния империализъм”, както го охарактеризира неотдавна бившия генерален секретар на НАТО - г-н. Хавиер Солана.

        А всичко това не ни ли напомня силно постулатите на конституциите и практиките на страните от източна Европа от времето на Студената война, но в случая вече под друг знаменател?

        ДЕК постулира целите на ЕС за постигане на "пълна трудова заетост, социална справедливост, развитие и преодоляване на бедността". Но всички те не могат да се охарактеризират като повече от благозвучна декларативна добронамереност, а дори и като демагогия. Тъй като никъде не се посочват конкретните механизми за реализиране на тази нереализуема задача в стопанство, изградено върху принципите на неолибералната пазарна икономика, която изцяло е подчинена единствено на стремежа към постигане на максимална печалба за частноправните икономически субекти. А те възприемат човешкия фактор в производството все повече като пречка в максимизиране на печалбите. Дори чл. 210 (2а) изрично изключва възможността за всякаква хармонизация на националните законодателства на страните членки по отношение на социалната политика на ЕС, което де-факто предоставя нормативен картблаш за социален дъмпинг, т.е.приравняване на стандартите в Европа, но на значително по-ниските източноевропейски социални нива.

        Действителността днес в ЕС потвърждава тези съмнения. През последните години в повечето държави-членки на съюза постоянно расте безработицата, която вече е над 10 %, както и делът на заетите, живеещи в относителна бедност (т.нар. „working poor” – “работещи бедни” с приходи под 50 % от средните), достигайки още преди разширението на изток шокиращата цифра от около 100 млн. засегнати. По данни на Евростат от 1999 г. те са 28 % от цялото население на ЕС, а днес, след разширението на Изток и след 6 годишен икономически застой на съюза, тяхната численост дори се е покачила с още десетки милиони. В отделните страни делът на бедните варира от около 50 % за Португалия, Гърция и Испания, около 35 % в Ирландия, Италия и Англия, до 20 % в Белгия, Холандия, Франция, Германия и Австрия и над 10 % дори в Люксембург, Швеция и Дания, които са трите страни с най-високия жизнен стандарт в Евросъюза.

        Друга стратегическа политическа цел на ДЕК бе превръщането на ЕС от чисто икономическа във агресивна военна организация. В чл. 11(4), 15(1), 46(1, 2, 6) и 213 е формулирана "Общата политика за сигурност и отбрана", утвърждаваща ЕС като военен съюз. Тя изисква от страните-членки усилено въоръжаване и "структурно военно сътрудничество", а чл. 40(1, 3, 5) и 210(1) създават и регламентират "Европейска служба за изследователска дейност, въоръжения и военен потенциал". В тях се разглеждат и случаите на военни международни операции, които ще се провеждат от ЕС. Но успоредно с това ДЕК не съдържа никакви разпоредби за ограничение на въоръженията и за заклеймяване на войните като нелегални средства в международната политика. В това отношение общата отбранителна политика копира американската стратегия за превантивни войни по целия свят.

        Процедурите по вземане на решения, произтичащи от тези цели, не могат да бъдат охарактеризирани като демократични. Чл. 39(2, 3), 40(4) и др. не предвиждат те да се приемат от единствения наистина демократично избран орган - Европарламента (ЕП), а от Съвета на Европа и Съвета на министрите. Техните решения обаче не подлежат на обжалване дори пред Европейския съд.

        Като основен дефицит на този закон западните специалисти изтъкват недостатъчната демократичност при законотворчеството и при вземането на решения в ЕС и свързаната с това липса на прозрачност на тези процеси за гражданите на съюза. Единствената наистина демократично легитимирана институция - Европейският парламент, въпреки увеличението на парламентаристите до 732, остава и според ДЕК институция на ниво формален център на властта със силно ограничени правомощия. В неговата компетентност е оставено само одобрението, и то само на част от проектозаконите и директивите на Комисията, без той да разполага със пълноправни законодателни възможности. Единствената активна функция, отредена на ЕП, е приемането на финансовия бюджет на ЕС. Законодателният монопол и за напред остава резервиран за Комисията и за Съвета, които обаче не са директно легитимирани от гражданите. Имайки предвид силно ограничените правомощия на този единствен демократично избран орган на ЕС, няма нищо учудващо, че в повечето страни-членки на избори за Европарламент избирателната активност рядко надхвърля 25 %. Гражданите на Европа са разбрали, че от този „парламент” явно прекалено малко зависи и осъзнато отказват да вземат участие в това псевдо-демократично упражнение.

        В Европейския съюз силно ограничено е и законодателното влияние на националните парламенти. Около 2/3 от всички закони се приемат на равнище ЕС. А това значително съкращава демократичността, тъй-като мястото за приемането им много рядко е единствения наистина демократично избран орган – Европарламента, който продължава да е със силно осакатени законодателни правомощия. А на местните парламенти е предоставена само функцията на камара за регистриране на постановленията на евроинституциите и за привеждане на взетите решения в изпълнение при задължителен приоритет на Европейското право. Предоставената им възможност да изискват от Комисията преразглеждане на направените от нея предложения за закони е крайно недостатъчна, защото окончателното решение си остава изцяло монопол на Комисията и не подлежи на обжалване. Тези съкратени правомощия на националните парламенти силно ограничават ролята им в законодателния процес и ги декласират до нивото на изпълнители-консултанти с маргинално значение.

        Такива са възможностите, предвидени в чл. 47(4) от ДЕК и за т.нар. гражданската законодателна инициатива. Решаващата дума и в този случай е привилегия на Еврокомисията, което сериозно ограничава директната (партиципативна) демокрация на гражданското общество в Европа. В допълнение на казаното може също да се отбележи, че в Първата част от ДЕК незадоволително са регламентирани и основните права на гражданите, които по изказаното мнение на специалисти не отговарят дори на стандартите от Социалната харта на Съвета на Европа още от 1961 г. И не само това, а в бъдеще не се предвижда тази част, касаеща основните права на гражданите въобще да влезе в сила.

        Общото впечатление, което оставя ДЕК, който ще е в основата на новия Договор за Европа е, че той цели утвърждаването главно на неолибералния икономически модел за устройство на европейското общество, пренебрегва демократически принципи и цели полагането на основите на качествено нови силови и военни структури и на крупен европейски военно-промишлен комплекс. Последствията от тази политика ще бъдат появата на неизбежно съперничество между ЕС и САЩ, нарастване влиянието на оръжейното лоби в политическия живот на Европа, ограничаване на гражданските права и свободи и орязване на социални придобивки и на жизнения стандарт на обществото.

        Всички споменати фундаментални промени в структурата на Европейския съюз и за демокрацията въобще, ще бъдат следствие на един съкратен договор, базиращ се изцяло на ДЕК, който трябва да влезе в сила без допитване до народите до юни 2009 г. в нова опаковка, но с преобладаващо старо съдържание – само преименуван, посъкратен и с незначителни козметични промени по същество.

        В новия Договор за Европа ще отпадне регулирането на институцията „Външен министър” на общността, както и изричното споменаване на Европейската валута, Европейското знаме, химна и празника на Европа. Но и без тяхното упоменаване в Договора Външен министър ще има. И за напред ще се плаща с Евро, синьото знаме с 12-те звезди ще продължи да се вее, а на празника на Европа ще се свири химна на Европа. А отлагането на близо двойното увеличение на броя на гласовете в полза на големите страни-членки в Съвета на Европа (който и за в бъдеще остава основния законодателен орган) е само за 5 години. Това бе постигнато вследствие на ожесточената съпротива на Полша, рискувала дори да бъде изхвърлена от Съюза заради своята позиция. А че в новия Договор, ЕС няма изрично да е дефиниран като „общ пазар, основан на принципите на свободната търговия и конкуренция” няма да промени нищо в икономическата политика на Общността. Характерно за нея ще си остане по-нататъшното отваряне на пазарите, разпродажба и на последните общински и държавни сектори и услуги, както и продължаващ демонтаж на социалните стандарти. Със сигурност в новия „по-малък” Договор за ЕС ще бъде нормативно включено залегналото още в конституционния проект ускорено милитаризиране на Съюза.

        Така че, и oт този видоизменен Договор по същество не се очаква нищо ново!
Имайки предвид всичко това, няма нищо учудващо, че широка част от информираното европейско гражданство остава и сега против неолибераления проект на „нов” Договор за Европа, на който ще продължи да липсва социална чувствителност, прозрачност и демократичност. Затова и занапред хората ще се противопоставят на преследваното от ЕС тотално комерсиализиране на всички обществени сфери и безалтернативното тотално меркантилизиране на живота на хората, както мощно го демонстрираха в антисистемните протести неотдавна в Хайлигендам (Германия) по време на срещата на Г-8.