актуална политика, новини
Меню

Европейската  Левица

Иван Аладжов

            Значително по-вляво от социалдемократическата «Партия на европейските социалисти» (ПЕС) в Европейския парламент е позиционирана по-малката фракция на «Конфедеративната група на обединената европейска левица / Северната европейска левица» («Confederal Group of the European United Left / Nordic Green Left»). На последните евроизбори през 2004 г. за съставящите я партии вотираха около 6% от гласоподавателите, осигурявайки представителство от 41 депутати в Европарламента, което е пето по големина. Тази фракция се състои от 17 комунистически, леви социалистически и екологически партии от общо 13 страни-членки на ЕС, три по-малки политически формации, които днес са без депутати в парламента, както и още 2 асоциирани партии от Швейцария и Норвегия, които са държави извън ЕС и съответно нямат мандатоносители.

            Парламентарната фракция на «Обединената европейска левица» (ОЕЛ) се учредява още през 1989 г., като в нея първоначално участват само 4 формации - старата италианска компартия РСI, испанската «Обединена левица» (`IU`), датската «Социалистическа народна партия» (SVP) и гръцката обединена лява коалиция «Synaspismos». През 1994 г. към фракцията на ОЕЛ се присъединяват новоучредената като наследничка на РСI нова италианска компартия «Rifondazione», Френската комунистическа партия (PCF), португалските комунисти от PCP и отделилата се от «Synaspismos» традиционно марксистка гръцка компартия ККЕ. След разширението на ЕС през 1995 г. към «Обединената европейска левица» се присъединяват още шведската«Лява партия» (VP) и финландския «Ляв съюз» (Vas), които заедно с датската «Социалистическа народна партия» (SVP) създават вътре във фракцията на «Обединена европейска левица» (ОЕЛ) парламентарната група на «Северната зелена левица» (СЗЛ). През 1998 г. от фракцията на ПЕС са изключени няколко депутати, които се присъединяват към ОЕЛ/СЗЛ, която достига численост от 34 парламентаристи от общо 8 държави. След проведените година по-късно избори за европарламент към фракцията на «Обединената европейска левица / Северната зелена левица» се присъединяват представителите на немската «Партия на демократичния социализъм» (PDS), новосформираната през 1995 г. гръцка лява партия DI.K.KI, както и петимата нови парламентаристи от троцкисткия френски изборен съюз LCR/LO. През 2001 и 2002 г. към ОЕЛ/СЗЛ се присъединяват и няколко мандатоносителя от «Европейската зелена партия» и от ПЕС, с което фракцията на«Обединената европейска левица / Северната зелена левица» достига 49 парламентаристи и се издига до нивото на 4-та политическа сила в ЕП - най-доброто й представяне до сега. В връзка с предстоящото разширяване на Евросъюза през 2003 г. към лявата фракция ОЕЛ/СЗЛ се присъединяват чешките, словашките и кипърските комунисти. На последния евровот през 2004 г. лявата фракция претърпя известен отлив на гласоподаватели, но за предстоящите избори през юни 2009 г., вследствие на актуалната глобална икономическа и финансова криза се очаква левите значително да засилят представителството си в евроинституцийте.

            Освен споменатото тясно сътрудничество на партийно ниво в Европарламента в рамките на фракцията на "Обединената европейска левица / Северната зелена левица" през ноември 1991 г. 22 леви формации от общо 16 страни създават в Мадрид по инициатива на испанската "Обединена левица" (ЕU) т.нар. "Форум на новата европейска левица" (`NELF`). Той представлява паралелна на фракцията на "Обединената европейска левица" в ЕП извънпарламентарна политическа платформа на западно-европейските леви, която след рухването на "реалния социализъм" и последвалото го повсеместно отричане на всякаква социална идеология си поставя задачата да търси обединяващ ориентир за провеждането на нова лява политика на Стария континент.

            На 8-ми май 2004 г. в Рим по инициатива на "Форума на новата европейска левица", и най-вече на италианската компартия "Рифондационе", бе учредена и наднационална партия на "Европейската левица" - ЕЛ (`European Left`). Създаването на тази нова супранационална формация бе мотивирано от това, че реализацията на успешна социална и антисистемна опозиционна политика вече не е достатъчно ефективна само на ниво национална държава, защото в резултат от глобализацията отделните страни все повече губят суверенитет. Поради това подобна политика следва да се провежда организирано и на общоевропейско ниво.

            Днес в ЕЛ участват вече 29 комунистически и леви социалистически формации от цяла Европа (включително и от източната й част), както и от страни извън ЕС. Основни цели на тази нова политическа сила е създаването на "алтернативен на капитализма социален и политически модел", както и противопоставяне на "нарастващата в международен аспект милитаризация и практика на постоянните войни". Председател на "Европейската левица" е лидерът на немската партия "Левицата" - Лотар Биски, който смени учредителя Фаусто Бертиноти от италианската компартия "Рифондационе" на провелия се на 24.11.2007 г. ІІ-ри Конгрес на формацията.

            В края на януари 2005 г. в Рейкявик 5 ляво-екологични партии от Скандинавските страни, които до разпускането му през 2004 г. бяха част от "Форума на новата европейската левица", учредиха "Северния зелено-ляв съюз" (`NGLA`), който няма статут на общоевропейска партия, и участва с 3-ма свой депутати в парламентарната фракцията на "Обединената европейска левица"като парламентарната група на"Северната европейска левица" (`NGL`). Макар че в основата на идеологическата ориентация на тази нова регионална политическа формация да е екологията, социалната тематика продължава да заема централно място в ежедневието и на този партиен съюз.

            Политически "Европейската левица" действа в рамките на Евросъюза, въпреки че в нея участват и партии от страни извън ЕС. Фактическото признаване на Европейския съюз от ЕЛ се натъква в различни части от левицата на отрицание, тъй като отношението към ЕС е силно оспорвано. "Европейската левица" е за "обединена, социална и демократична Европа", но различаваща се съществено от неолибералния модел на досегашните съюзни договори на ЕС и неоконсервативния проект за Европейска конституция. Това отрицателно отношение към ЕС не е безпроблемно, тъй като съществуват различия в позициите на отделните партии по тази тема. Най-силно "проевропейска" ориентация се наблюдава всред левите партии от Централна и Източна Европа, въпреки че и там съществуват опозиционни настроения по този въпрос. Преобладаващо отрицание към Европейския съюз доминира главно в левите партии от южната и северната периферия на Европа. Това се отнася и до силно различаващите се по политическа ориентация сили като ориентираните към класическия марксизмо-ленинизъм комунистически партии на Гърция (ККЕ) и на Португалия (РСР) от една страна и напр. бившата комунистическа формация на Швеция. Тази скандинавска Лява партия (VP) освен, че е с определено изразен ляв, социалистически, екологичен и феминистичен профил, изключително силно държи, подобно на традиционните комунистически партии от другите страни, за съхранение на националния суверенитет в рамките на съюза. Но различаващото се отношение към Европейския съюз по оста Север-Юг се обяснява донякъде и с това, че главните потърпевши от политиката на ЕС са земеделските стопани от южноевропейските страни, които обаче не представляват решаваща политическа сила в централна и северна Европа.

            Освен това трябва да се отбележи, че се надигат и силни опозиционни гласове срещу политиката на "Европейската левица" и от партии, членуващи в нея, като италианската компартия "Рифондационе" (PRC), френските комунисти от PCF, както и от по-малката австрийска компартия KPOe. Някои от участниците в ЕЛ критикуват начина на нейното учредяване, което е извършено от партийните ръководства, без обсъждане с членската маса. От страна на конкуриращия я от ляво по-радикален съюз на "Европейската антикапиталистическа левица" се повдига и възражението, че със своето учредяване ЕЛ съдейства по-скоро за разцепление, отколкото за обединението на левите сили в Европа. Тези разногласия свидетелстват за сериозни принципни проблеми в днешното ляво пространство на Стария континент.

            Докато по фундаменталните въпроси за бъдещето на Европа консервативните, либералните и социалдемократическите сили от отделните страни изразяват интересите на едни и същи традиционни обществени кръгове, Европейската левица се намира в ситуация да представлява различни по исторически и културен произход социални среди в отделните държави.

            Нагледен пример в това отношение е Гърция. Там традиционалистката комунистическа партия ККЕ изненадващо добре се представя на политическата арена с нейната ортодоксално марксистка линия след глобалните промени от 1990 г. Борбените гръцки комунисти и днес черпят сила от героичната история на гражданската война и от съпротивата срещу военната хунта на "черните полковници" на Пападополус. Изборните им резултати са между 5 и 9 %, с трайна тенденция за нарастване през последните години. Нейната политика обвързва социалния протест със силно изразена антиимпериалистическа и патриотична ориентация. От една страна партията разчита на относително запазен класов контингент от наемни работници в промишлеността и земеделския сектор, а от друга тя е политическата сила, която продължава да повишава организираността и радикализацията на тези среди. Целта на ККЕ е излизане на Гърция от Европейския съюз и създаването на т.нар. съпричастно, демократично общество, изграждането на социалистическо народно стопанство, одържавяване на обществено значимите стопански сектори и формирането на нови геополитически съюзи като противовес на империалистическата политика на САЩ, ЕС и на глобалната власт на мултинационалните концерни. Като рамка за изпълнението на този проект трябва да послужи организирането на "Антиимпериалистически, антимонополистически демократичен фронт", в който да включва различни прогресивни сили. Гръцката компартия ККЕ зае позиция на критична солидарност спрямо бившия югославски президент Слободан Милошевич и Сърбия по време на натовската агресия срещу бивша Югославия. Въпросите за миграцията, проявите на расизъм, социалната сегрегация и др. играят все по-голяма роля през последните години и се обсъждат в многобройни публикации в медиите и най-вече в партийния орган "Ризоспастис" ("Радикалният"). ККЕ макар и да не членува в партията на "Европейската левица", участва в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Зелената северна левица".

            Конкурент на гръцката компартията в лявото политическо пространство е сравнително новата, по-малка формация "Synaspismos", която е съучредителка на "Европейската левица", както и инициатор на гръцката коалиция на "Радикалната левица" (Sy.riz.a), в която са организирани бивши комунисти и привърженици на различни алтернативни, ултралеви движения като троцкисти, маоисти, еврокомунисти, автономни, анархисти и др. "Синазписмос/Сириза" постига изборни резултати около 5 % с тенденция за покачване след бунтовете в Гърция от края на 2008 г. Тази коалиция има по-разнопосочен политически профил, като обвърза борбата за социалистическа демокрация с проблемите на екологията, феминизма, емиграцията, малцинствата и човешките права. Освен това "Синазписмос" за разлика от компартията е по-интернационалистичен и по-положително настроен към проекта за обединение на Европа, макар и не в сегашната му форма. Компартията обвинява "Синазписмос" и коалицията "Сириза" в реформизъм и националистическа позиция по отношение на спора за името на република Македония. Привържениците на "Синазписмос" са главно измежду интелектуалците и градското население, докато ККЕ е по-силна в индустриалните региони и в провинцията.

            Подобна е ситуацията и в Португалия. И там заемащата твърди комунистически позиции португалска компартия РСР се подкрепя на изборите от трудещите се от старите индустриални райони около Лисабон и от провинциалния Алентежу, на юг от столицата. Напоследък обаче, разпадът на социалните структури на наемния труд започва да се изразява и в спад на изборните резултати за компартията РСР, чиито потенциал през последните 30 г. се сви наполовина и днес привлича около 8 % от гласоподавателите. Въпреки това тя остава една от най-силните ултралеви партии. За разлика от нея новоучредения през 1999 г. "Ляв блок" ("Bloco de Esquerda" - BE), състоящ се от алтернативни леви сили с частично троцкистка, маоистка, алтерглобалистка и еврокомунистическа ориентация се подкрепя от интелигенцията и левите в градовете. Съюзът "BE", който актуално постига около 6 %, се изявява в парламента с инициативи по отношение на екологията, легализация на наркотиците, абортите, феминизма, хомосексуалните бракове и равнопоставеността между половете. Това са по-скоро "умерени", "зелени" теми, които по-слабо интересуват традиционните комунистически привърженици, чиито корени са в десетилетната съпротивата срещу фашизоидната диктатура и "Новата държава" на режимите Салазар/Каетану.

            Както в Гърция така и в Португалия, борбената традиционна компартия РСР макар и по идеологически съображения да не членува в наднационалната партия на "Европейската левица", участва в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Зелената северна левица". За разлика от РСР, новият "Ляв блок", който е една от формациите, съоснователки на ЕЛ, активно се застъпва за обединението на левицата както на национално, така и на европейско ниво.

            Тези променящи се социокултурни различия в Гърция и Португалия между старата и новата социална среда на левите политически партии, както и степента на антисистемната им ориентация в отрицанието на неолиберализма и капитализма, ясно са изразени и в останалата средиземноморска периферия на Стария континент. Те играят съществена роля и във Франция, където определят противоречията както вътре в самата еврокомунистически ориентирана компартия PCF, така и във взаимоотношенията й с конкуриращите я ултралеви троцкистки формации - бившата "Лига на революционните комунисти" (LCR) и "Класова борба" (LO), всяка от които разполага с изборен потенциал от около 4 % и които стоят в основата на "Новата антикапиталистическа партия" (NPA) във Франция. Залезът на старата френска компартия PCF, някога една от най-силните работнически формации в Европа, постигаща на изборите след ІІ-та Световна война до 29 %, започна още с дистанцирането й от революционните събития през 1968 г. Освен това и протичащата през 70-те години на миналия век промяна на социалната структура на обществото, доведе до прогресираща ерозия на старата работническо-индустриална класа, която стана податлива на расистката пропаганда на неофашистите около Жан-Мари Льо Пен. Тогава PCF неуспешно опита да се противопостави на това явление също с популистки кампании като например тази, срещу арабските дилъри на наркотици и неинтегрираните във френското общество мосюлмански имигранти. PCF се опита да противодейства на постоянния упадък на партията, предизвикан от загубата на електорат и от загубата на политическа ориентация вследствие на срива на "реалния" социализъм чрез трансформиране, включвайки в сферата на своята политика и нови теми като екологията, феминизма, антирасизма, мъчейки се да изгради по този начин свой нов реформистки профил. Но лявата част от обществото се отнася често скептично към подобни промени, особено ако те, както PCF, през 80-те и 90-те години подкрепиха социалистическите правителства във Франция, които не предложиха истинска алтернативи на неолиберализма и на капитализма, а само се опитаха, и то най-често безуспешно, чрез реформи само да смегчат най-болезнените, антисоциални прояви на системата. И днес PCF все още постига най-добрите си изборни резултати в работническите райони. На това залагат надежди традиционалистите и носталгиците в партията, очаквайки тя да се завърне към стария си борчески профил на антикапиталистическа работническа партия, здраво вкоренена в профсъюзното движение. За разлика от тях малцинственото крило на "реформаторите" настоява за по-радикалното й отваряне към гражданските и социални движения на "новата левица". Подобно противоречие съществува и в отношенията на PCF с конкуриращите я от ляво партии с троцкистки произход като "Lutte Ouvriere" (LO) u досегашната "Ligue communiste revolutionnaire" (LCR). Строго троцкистката LO действа законспирирано, почти изключително само в старите работнически квартали, ясно разграничавайки се (напоследък по-смегчено) от дребнобуржоазните политически сили, докато алтернативната LCR (и нейната наследничка "Новата атникапиталистическа партия") намират по-широка подкрепа сред държавните служители от пощите, транспорта, образованието, здравеопазването, от маргинализиращите се средни слоеве, от интелектуалците със социална ангажираност и алтерглобалистите. През 2000 г. френската LCR, подобно на португалския "Bloco de Esquerda", бе съосновател на радикално лявата, неотроцкистка формация "Европейска антикапиталистическа левица" (`European Anticapitalist Left` - EAL), която за разлика от по-умерената партия на "Европейската левица" се възприема като координатор на алтернативните ултралеви политически движения в Европа. През февруари 2009 г. "Лигата на революционните комунисти" (LCR) се саморазпусна и учреди формацията "Нова антикапиталистическа партия" (NPA). Още през първия месец тя привлече над 10 000 партийни членове, предимно от кръговете на левите интелектуалци, на алтерглобалистите и на разочаровани членове на френската социалистическа партия. Идеята на учредителите на NPA, която категорично отрича всякакво сътрудничество с одеснелите френски социалисти, е да създаде радикално антикапиталистическо събирателно движение на всички ултралеви сили, което тясно да си сътрудничи с остатъците от френската компартия, с автономните анархисти, алтерглобалистите и с новосформираната през през ноември 2008 г. "Лява партия" (PdG) от отцепили се около сенаторите Меланшон и Доле членове на френската социалистическа партия.

            Учредената през 90-те години на миналия век нова компартия на Италия "Partito Rifondazione Communista" (PRC), която днес постига изборни резултати около 4 %, успява въпреки спадащата изборна подкрепа, да интегрира по-успешно различните обществени сили в страната. Но и там се наблюдават напрежения между отделните й фракции: тези, по-силно свързани с новите социални движения, но в конфликт с по-радикалните от тях, защото PRC е задължена на избирателите си с конкретни обещания за реални резултати и т. нар. традиционалисти, тези от т.нар. течение "Ернесто" от членската маса на саморазпусналата се през 1991 г. голяма стара италианска компартия РСI, които в по-смекчена форма заемат марксистки позиции, подобни на гръцката компартия ККЕ. Но болшинството от партията заема алтерглобалистки позиции и е привърженик на новите форми на социална борба срещу глобализацията и неолибералния капитализъм. Неокомунистическите обновители залагат в тази борба на трансграничните, информационни мрежови структури, обхващащи многобройни, плурализирани мнения на множество индивиди и групи с алтерглобалистка насоченост и различни интереси, на които се гледа като на гигантска социална лаборатория за експериментиране и създаване на нови форми за устройство на обществото. Обратно на тях, традиционалистите са привърженици на "блоковото мислене", с ясно очертана колективна идентичност. Нагледен пример за разликата между тези две течения е тяхното тълкуването на "глобализацията". Обновителите около Фаусто Бертиноти схващат глобализацията като качествено нов феномен, който внася фундаментални промени в капитализма - появата на нови технологии, свиване на старите индустрии, глобална мобилност на космополитния капитал, намаляване на регулативната функция на националната държава, всеобщ упадък на труда и стандарта на живот- все обстоятелства, които се появяват във всички общества по целия свят. За разлика от тях, комунистите-традиционалисти разглеждат глобализацията като последна форма на империализма, т.е. те съзират в нея конкуриращи се помежду си империалистически държави, които действат като политически инструмент в интерес на националните мегаконцерни за неограничена глобална експанзия на техния капитал. В своето схващане традиционалистите изхождат следователно от социалната заплаха от вън и залагат на националния суверенитет, на националната държава като единствена надеждна защита срещу глобалното настъпление на концерните и на транснационалния капитал.

            Отново по друг начин са ситуирани нещата в Скандинавските страни, където отрицателното отношение към Европейския съюз и  непреклонната воля за съхранение на социалните и демократичните постижения на скандинавското социално-пазарно общество са здраво вкоренени в нагласите на населението. Ето защо алтернативната левицатам придава на въпроса за запазването или за възстановяването на националния суверенитет първостепенно значение. Само по този начин може да се обясни, защо членуващата в "Северната зелена левица" шведска "Лява партия" (Vaensterpartiet), която постига изборни резултати между 6 и 9 %, въпреки че по политическа идентичност наподобява повече на италианската компартия "Рифондационе", по отношение към Европейския съюз заема по-радикална позиция, сходна с иначе различаващата се по идеология традиционалистка гръцка компартия ККЕ.

 

            Европейската левица е силно заинтересована да се укрепи и в страните от Източна Европа, тъй като това са държави с много ниски социални стандарти и високо ниво на експлоатация, мизерно заплащане на труда, с което стоят в основата на пълзящия и към останалата част на ЕС социален дъмпинг. В повечето от тези страни политическите сили, вляво от неолибералните социалдемократи, най-често трансформирали се бивши комунисти, нямат особено влияние. А ако все пак имат, както е в Чехия и Молдова, то те отразява съвсем други социални взаимоотношения в сравнение със западноевропейското обществено пространство.

            Най-силната лява партия в източноевропейските страни-членки на ЕС е "Комунистическа партия на Чехия и Моравия" (KSCM) в Чехия, където и до днес нерешеният въпрос за присъединяването й към партията на "Европейската левица", както и дискусията по референдума за влизане на Чехия в ЕС са повод за силни противоречия. Традиционалистката KSCM макар и все още да не членува пълноправно в ЕЛ участва с 6 депутати като втора най-многобройна сила след новоучредената през 2006 г. немска "Левица" (7 мандата) в парламентарната фракция на "Обединената европейска левица / Зелената северна левица". Членската маса на KSCM е над 100 000 души, на които тя дължи изборни успехи до 18,5 % и се състои от слоеве, които силно загубиха от прехода след 1989 г. - пенсионери, безработни, както и части от селското население. В тях KSCM събужда силни носталгични надежди, които ръководството на партията около председателя Гребеничек се опитва да компенсира с опити да представи партията като демократична, модерна политическа сила. През януари 2004 г. Милослав Рансдорф, тогавашен заместник председател на KSCM и настоящ депутат в Европарламента, бе изпратен в Берлин да подготви заедно с немската "Партия на демократичния социализъм" (предшественичката на германската "Левица"), основаването на партията "Европейска левица". Рансдорф, водеща фигура от проевропейското крило на модернизаторите на KSCM, подписа апела за учредяването на ЕЛ. Впоследствие обаче към него бе отправен упрек, че е действал еднолично, без необходимия от партията мандат. Въпреки това делегация на KSCM взе участие в учредителния конгрес на ЕЛ през май 2004 г., когото след скандален инцидент тя напусна. KSCM не се съгласи да подпише учредителния протокол, съдържащ осъждането на сталинизма. Впоследствие тя проведе интернет-допитване по спорния текст до своите членове, което показа, че 70 % от тях одобряват формулировката на протокола. Подобни процеси дават ясна представа, колко трудно е за една колебаеща се между носталгията по изчезналия "реален социализъм" и търсенията на една нова, съобразена с реалностите партия да заеме единна позиция по разнородната проблематика на "Европейската левица". Напоследък KSCM отново изявява интерес към интензифициране на контактите си с ЕЛ и възнамерява в бъдеще да стане неин пълноправен член.

            Друга силна лява формация, членуваща в "Европейската левица", но без представители в Европарламента, е молдовската компартия PCRM, която на последните избори в началото на април 2009 г. отново постигна резултат около 50 %, след като преди това успя и да излъчи от редовете си Владимир Воронин за президент на Молдова. Основните политически цели на управляващата молдовска компартия са подобряване на ниския жизнен стандарт на населението, ускорена стопанска модернизация на тази най-бедна европейска държава, преодоляване на разцеплението на обществото и мирно обединение с отцепилото се Приднестровие и ясно изявено желание за интеграция в ЕС. По тази си позиция молдовската компартия основно се различава от чешката KSCM.

            В наднационалната партия на "Европейската левица" се очертават две основни политически течения относно образеца за бъдещото обществено устройство: моделът на гражданското и този на етатистичното, държавно управляваното общество.

            Левите партии, привърженици на гражданското общество, са реформираните и модернизирани бивши комунистически партии. Общото за тях е плуралистичното им самосъзнание, признаването на фундаменталното значение на демокрацията, на правовата държава, на разделението на властите и на спазването на човешките права. Идеологическата им програма е основана на принципите на демократичния социализъм, който освен теорията на Маркс признава и други стойности, като напр. религиозните и етнически ценности. Те разширяват политическия кръг от традиционните цели за социална защита на работническото движение с нови теми от сферата на екологията, феминизма, миграционната политика и правата на малцинствата. Тези партии категорично се дистанцират от предприетият по време на "реалния социализъм" опит за налагане на социалистическо устройство чрез диктатура на една привилегирована партия и отдават упадъка и рухването на това общество като резултат от липсата на свобода, демокрация и на съпричастност на гражданите към социализма. Съвременното гражданско общество за тях е арената, на която ще се решават социалните противоречия и ще се реформира обществото. Но и в тази група от Европейската левица съществува допълнително различие между парламентарно ориентираните сили, които виждат предимно в парламента инструмента за постигане на необходимите социални промени и формации, залагащи на политическата сила на извънпарламентарните движения. Такива партии са италианските комунисти от "Рифондационе", гръцката "Синазписмос" и португалския "Ляв блок". Те силно разчитат на партийно необвързани извънпарламентарни граждански и социални движения за реализиране на преследваните политически цели. За тях ролята на партиите се ограничава до обслужване и координиране на действията на новите обществени движения, като напр. "Социалния форум" на алтерглобалистите и пр.

            Другата група политически сили в Европейската левица са партиите на етатистичното регулирано общество, които са привърженици на традиционните начини за решаване на социалните конфликти в обществото, при което дават абсолютен приоритет на главното противоречие между наемния труд и капитала пред останалите проблеми, като равнопоставеността между половете, хомосексуализмът, екологията, миграцията и т.н. Те разглеждат държавата като основен инструмент на обществото за отстояване на интересите на трудовите хора спрямо господството на капитала. В този смисъл тяхната философия е етатистична и твърдо промарксиска. Тези партии защитават "реалния социализъм" като система на социалната сигурност и представят като обяснение за неговото крушение, освен политическите грешки,  деформации и дори извращения, преди всичко натискът на международния империализъм и предателството на идеологически разложилата се партийна номенклатура, която днес се е трансформирала в нов управленски елит, но вече на капиталистическа основа.

            Етатистичните партии намират подкрепа в традиционните среди на трудещите се и на селскостопанските работници, като понякога проявяват готовност в името на националния суверенитет да се съюзяват и с патриотични формации. Най-радикално изявяващите се в това отношение "Комунистическа партия на Гърция" (ККЕ) и "Комунистическа партия на Португалия" (РСР) енергично се противопоставят на участие в обща европейска лява партия" тъй като в нея те виждат от една страна загуба на суверенитет и опека на Европейския съюз, а от друга опасност от въздействие на разлагаща традиционните им марксистко-ленинистки принципи идеология.

            По-нататъшните перспективи за развитие на наднационалната партия на "Европейската левица" зависят от нейната способност да даде правилните решения за най-силно пострадалите от неолибералния капитализъм и глобалната финансова и икономическа криза социални слоеве, да създаде единство в разнопосочното многообразие от мнения и интереси на обществото и да формулира реализуем алтернативен обществен проект на катастрофиралата антисоциална система на капитализма.

 
Последно обновяване


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org