БЪЛГАРСКИ АНТИФАШИСТКИ СЪЮЗ Bulgarian Anti-Fascist Union
ОБЛАСТЕН СЪВЕТ - РУСЕ
актуална политика, новини

 

 

Меню

Черти към портрета на Димитров

Живодар Душков

 

Губят се с годините точните очертания на спомена от паметен жест, за глас, укротен от астмата, за хипнотичната власт на неговите очи… Но расте внушението за изключителността на характера му, за мястото на този първенец на народа ни в съзнанието на класата и нацията, за ролята му в световния революционен процес” – това са редове на Наташа Манолова, написани по друг повод. Авторката защищава тезата, че в паметта подробностите изчезват и тъй като не е „фотографска”, остава обобщението.

На базата на спомените на русенци аз застъпвам друга теза. Съхраненото в паметта на разказвачите, „словесните портрети”, които откриваме в мемоарните редове, могат да бъдат характеризирани като едно истинско богатство. А това е така, защото броят на фотографиите, в които Г. Димитров и Русе са обвързани в едно цяло, е изключително малък. При това снимките са групови, което ще рече, че подробностите в образа на Димитров (в случая той ни интересува!) не са изведени на челно място.

Най-ранната известна фотография е от 26 октомври 1910 г., когато Димитров участва в митинг, проведен на централния русенски площад. Трибуната, на която са застанали ораторите Георги Димитров и Георги Токушев, е малко вляво от центъра на фотоса, заобиколена от множество митингуващи, което ще рече, че фотографът е нямало как да акцентува върху отделните лица.

 

Втората снимка е от салона на Доходното здание, където от 13 до 17 август 1912 г. се провежда ХІХ конгрес на БРСДП (т.с.), делегат на който е и Димитров. Той е седнал на първия ред, където са и други партийни ръководители – Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов и др.

 

 

 

 

 

 

Третата фотография, при която планът е най-близък, е свързана с учредителната конференция на Съюза на работническата социалдемократическа младеж (18 август 1912 г.) – форум, приветстван от Димитров  –  най-младият член на Централния партиен комитет. От интериора се вижда, че двадесетината делегати и гости на конференцията са се заснели във фотоателие, т.е. фотографът добре е режисирал кой как да застане, за да могат да се откроят добре лицата на всички: шестима (между тях са Георги Димитров и Ламби Кандев) са седнали, една девойка е приклекнала пред групата, а останалите са прави.

 

В замяна на „фотографската празнота” мемоаристите извайват портрет, който е запомнящ се. В един случай те дават сведения за физически черти, във втори – за постъпки, разкриващи човешката същност на Димитров, в трети – косвено, чрез разказ, за въздействие върху хората, с които Димитров е контактувал… По такъв начин чред словото се наслагват различни черти в образа на Георги Димитров и той става много по-реален, много по-човечен.

 

„Млад, темпераментен, увлекателен, убедителен” – това е портретът на Димитров от 1906 година, оставен ни от Георги Токушев. Следващите 3-4 години (1909-1910) не дават никакъв отпечатък върху физическия облик. И Вичо Балабанов вижда Димитров „млад, строен, с черна буйна коса и големи изразителни очи”. Гаврил Манчев, един от русенските делегати на учредителния конгрес на Съюза на работническата социалдемократическа младеж (1912), където Димитров произнася приветствието от името на тесносоциалистическата партия, се вглежда в лицето на младия едва 30-годишен партиен ръководител: „очите му огнено блестят, а всеки мускул на лицето му трепти”. Всъщност заслужава си да акцентувам: най-младият делегат на конференцията преценява най-младия член на Централния комитет на БРСДП (т.с.).  Георги Хаджиев допълва образа на около 30-годишния Димитров: „човек, хубав и буен, с черна брада и едра коса, с пламенен поглед”. Може да се каже, че и 10 години по-късно осанката на Димитров впечатлява. Милка Найденова го е запомнила като „много представителен, елегантно облечен, извънредно интелигентен човек”, а неизвестна ни печатарска работничка, видяла през лятото на 1922 година Димитров, казала на Иванка Воденичарова: „Излез, търси те един млад, черноок човек”.

 

Интересно е съпостяването на два спомена, отнасящи се приблизително за едно и също време. През 1921 година Иван Помаков едва ли не се сблъсква на „Prater-Strasse” (Виена) с непознат му „човек с брада и черни очила”. Вече с първите разменени думи той разбира, че това е Димитров. В случая черните очила са изиграли ролята да затруднят бързото индификациране. Иванка Пейчева твърди, че на 18 август 1922 г. едва разпознала Димитров и то заради това, че бил „без брада, с каквато бяхме свикнали да го виждаме”. Това тя повтаря и през 1962 г.: „Изненада ме неговият външен вид. Беше без брада. Обръснал я, за да се укрива по-лесно от полицаите”, поддържа споделеното и през март, май, юни 1972 г. Поставям под съмнение написаното от Пейчева, тъй като снимките на Димитров от това време (преди и след август 1922 г.) не потвърждават, че е с обръсната брада.

 

Впечатляващо е умението на Димитров да контактува с хората. В случая е без значение възрастта, половата, партийната или расовата индивидуалност. „Той отделяше много внимание на нас, децата. Интересуваше се как се учим, какви са нашите увлечения. Питаше ни дали се занимаваме със спорт и ни съветваше непременно да правим това” – отбелязва Милка Найденова. „Беше много делови. Щом дойдеше в Русе, добре си уплътняваше времето. Срещаше се с много хора, с работници от предприятията, а не само с ръководството” – пише за Димитров Никола Беязов. Георги Токушев едва ли не го допълва: „Нямаше работник, било участвуващ, било неучаствуващ в борбите, който да не чувствуваше влиянието му”. Сякаш уловен фотомиг предава с думите си Рахамим Талви: „И до днес е жив в паметта ми едрия мъж, приклекнал до обущарския тезгях на стария евреин-занаятчия”.

 

Ами ораторските умения на Димитров? „Изправи ли се пред работниците – гръмват ръкопляскания. Още първите му думи ни грабват и държат в напрежение цели часове. Така се настройваме, че сме готови да вървим след него навсякъде, да се борим за защита на нашите интереси от експлоатацията” – отбелязва Георги Хаджиев. И преценил, че това не е достатъчно, прави обобщение: „Голям оратор, неустрашим работнически водач – това беше Димитров!”. В спомените има още едно обобщение: „Димитров ни говори с такава темпераментност, на каквато само той беше способен” – изрича Рахамим Талви. „С речта си, която трая 30–40 минути, Г. Димитров успя да наелектризира слушателите, които често го прекъсваха с „браво”, „вярно” и ръкопляскания” – уточнява Нисим Капон.

 

Още на времето всяка една реч на Димитров, произнесена в Русе, е определяна като „хубава, силна и пламенна”; „къса и ентусиазирана”; „добре аргументирана”; „блестяща и пламенна”1, така че не може да се говори за някакво преувеличение, сторено след години, във връзка с политическа конюнктура или куртоазия. Излиза, че като оратор Димитров отчита значението на фактите, въоръжава се с тях, а впоследствие с това „оръжие” разгромява опонентите си. Тук е подходящо да възпроизведа ония съвети, които Димитров дава на неопитен още оратор: „Докладчикът трябва да бъде напълно уверен в това, което казва, да говори с жар, убедително, да се стреми присъствуващите да слушат с увлечение”.  С практическата си дейност Георги Димитров доказва, че това не са „празни думи”.

 

„В извоюваните политически успехи в Русе – избирането в общинския и окръжен съвети на 4 представители в 1911 г. и на 2 депутатски мандата, другарят Димитров имаше извънредно ценен принос” – уверява Георги Токушев. „Георги Димитров идваше в Русе при всички избори – законодателни, общински, и оказваше помощ за борба с буржоазията и реакцията” – съгласява се с него Иванка Пейчева. Дори в написаното да има известна доза „пресиленост”, фактите са си факти: Димитър Анастасов, Найден Киров, Александър Атанасов и Георги Токушев са първите русенски социалисти, станали през 1912 г. общински съветници; през декември 1919 г.  БКП (т.с.) в Русе спечелва 3224 гласа – достатъчни като количество, за да се заговори за появата на „Първата дунавска комуна”; Александър Атанасов и Димитър Анастасов са избрани за народни представители…

А мястото на Георги Димитров?

На 16 октомври 1911 г. Георги Димитров публикува в „Работнически вестник” статията „Русенските работници и предстоящата акция”, в която апелира за бляскава победа в общинските избори в Русе. „Днес иде редът на русенските работници да пратят свои представители и защитници в русенската община” – заявява своята увереност той. В статиите си „Резултатите от изборите за работнически представители” и „Комитет на труда” отбелязва, че русенските общоделци, преценявайки шансовете, които имат при евентуална кандидатура на свой представител, не издигат такава, докато русенските тесни социалсти правят правилен избор и имат свой представител в този комитет (Димитър Анастасов). Във връзка с изборната кампания в началото на април 1923 г. Димитров посещава Русе...

---

В един от спомените си Иванка Пейчева споделя: „Сега паметта може да върне съвсем малко от него [загубеното съкровище – така тя определя унищожените през годините димитровски писма – Ж.Д.], но хората са много, памети много и затова пак имаме съкровището”. Струва ми се, че по същия начин може да се подходи и към спомените. Дори те да са малко на брой, дори те да са малки и като обем, тук някой от ветераните си спомнил едно, там втори е споделил друго, после трети, четвърти, пети… и така несъхранени дотогава думи, неописани дотогава постъпки се трупат и трупат… като едно истинско богатство.

 

Из книгата на Живодар Душков „Жив в паметта. Георги Димитров в спомените на русенци (1906-1922)”.
Русе, 2013, с. 47-52.

Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org