БАС

Български Антифашистки Съюз

ОС - Русе

Хронология на руско - турската война

Дата*
Събитие
Лятото на 1875 Начало на въстанието в Босна и Херцеговина
Август 1875 Активизиране на Славянските благотворителни комитети в Русия
Април 1876 Въстание в България
18 и 20 юни 1876 Сърбия и Черна гора обявяват война на Османската империя
27 юни 1876 Александър II разрешава на руски офицери да станат доброволци на Балканите
31 август 1876 Преврат в Константинопол. На власт идва новият султан Абдул-Хамид II– привърженик на безкомпромисната борба за единство на империята
19 октомври 1876 Русия поставя на Турция ултиматум за прекратяване на бойните действия срещу Сърбия
29 октомври 1876 Московската реч на Александър II
1 ноември 1876 Русия започва частична мобилизация на армията
11 декември 1876 -
8 януари 1877
Константинополската конференция на посланиците на европейските държави
15 януари 1877 Руският посланик граф Н. П. Игнатиев напуска Константинопол
19 март 1877 Лондонският протокол на държавите
12 април 1877 Манифест на Александър II за обявяване на война
15 юни 1877 Преминаване на основните сили на руската армия през Дунав
4 юли 1877 Щурм и превземане на Никопол
7 юли 1877 Генерал Гурко превзема Шипченския проход; корпусът на Осман-паша превзема Плевен
8 юли 1977 Първи щурм на Плевен
18 юли 1877 Втори щурм на Плевен
30 август 1877 Трети щурм на Плевен
6 ноември 1877 Превземането на Карс в Кавказ
28 ноември 1877 Осман-паша предава Плевен
13 декември 1877 Началото на прехода през Балкана
3 декември 1877 Превземането на София
24 – 28 декември 1877 Разгромяване на корпуса на Вейсал-паша при Шипка и Шейново
8 януари 1878 Превземането на Адрианопол
19 януари 1878 Прекратяване на бойните действия
1 февруари 1878 Британската ескадра влиза в Мраморно море
19 февруари 1878 В годишнината на възкачването на Александър II на престола е подписан Сан-Стефанския мирен договор
1 юни – 1 юли 1878 Берлински конгрес
17 април 1879 Великото народно събрание на България приема Търновската конституция

* Всички дати са по стар стил

Турски дебют

        На практика, както винаги на война, нещата тръгнали не така, както на щабните карти. Значително време отишло за подготовката и пресичането на реката. Едва в средата на юни основните руски сили могли да форсират реката в района на Зимница-Систово (Свищов- б.пр.). Впрочем, тази не проста операция била проведена образцово — съвсем не там, където очаквал излъганият чрез отвличащи маневри противник.

         След това армията се разделила: най многочисленият Русчукшки отряд под командването на принц Александър Александрович тръгнала на изток, Западният получил задачата да превземе град Никопол, а Предният (под командването на безстрашния Йосиф Владимирович Гурко) — да  влезе в проходите на планинските хребети, да ги завземе и да премине в Задбалканска България, откъдето се откривал пряк път към столицата на Турция. Инициативата принадлежала изцяло на руснаците. Противникът нямал никакъв стратегически план.

         Но на него отчасти му “провървяло”. Работата е в това, че далече на западния фланг на руската армия като че ли някак случайно останал незабелязан много силен корпус, под командването на най-талантливия турски командир — Осман-паша. В началото на кампанията той някак се «изплъзнал» от полезрението на щабовете, увлекли се в превземането на територии. И ето, в началото на юли този отряд се придвижил стремително към Плевен, ключов град-крепост в Дунавската равнина. При това турците на брой около 15 хиляди отначало се заблудили от светлините на румънците, после не забелязали (по-точно, приели за отделила се от основните сили група) руснаците, които заели съседния Никопол, а в Плевен закъснели с няколко часа. Щурмът на доскоро съвсем празния град, небрежно предприет от генерал Шилдер-Шулднер, се задушил в кръв [1].

         Отначало на неуспеха не придали голямо значение. Обаче Плевен се намирал в центъра на стратегическата линия, водеща от Дунав към проходите и без да го завладеят да се настъпва нататък било опасно. Били прехвърлени допълнителни части и на 18 юли последвал нов щурм – със силите на вече 30-хиляден руски корпус. И отново неудача, съпроводена с големи загуби – почти 8 хиляди убити и ранени! Осман-паша успял да създаде прекрасна отбранителна линия и постоянно получавал подкрепления от османското правителство.

        В същото време на юг от Балкана, където успял да излезе само Предният отряд, се появила 60-хилядна армия на Сюлейман-паша и Гурко едва успял да отстъпи към прохода. По време на неочаквания преход от настъпление към отбрана на всички участъци руската армия се оказала в много неизгодно положение – с разтегнати комуникации и «рехав» фронт. Турското командване сега даже разработвало план за изтласкване на противника обратно зад Дунава и само някаква несъгласованост в действията между пашите, а също така издържливостта на руските части и българското опълчение попречили на успеха им.

Михаил Дмитриевич Скобелев
(1843-1882)

Скобелев

Той станал най-яркият герой от Руско-турската война. В началото на войната той бил само на 34 години, талантлив и амбициозен военноначалник, станал известен благодарение на решителните си действия при покоряването на Средна Азия. Началниците му не го долюбвали и отначало Скобелев се оказал в действащата армия без определена длъжност. Скоро, обаче, той се проявил прекрасно при превземането на град Ловеч, след това — при третия щурм на Плевен, а преходът през Балкана и успешните му действия при Шейново прославили името му в цяла Русия. Този епизод от войната е изобразен в знаменитата картина на Верешчагин. Белият генерал бил убеден панславист и привърженик на превземането на Константинопол. Скобелев воювал не само героично но и...стопански. Ето какво е писал полковник Духонин, отрядът на който бил разположен на върха Св. Никола на Шипченския проход: «Нито в една траншея не можеше да се разгърне огън, дрехите на всички офицери и войници представляваха...плътна ледена кора...войниците с извънредни усилия поддържаха оръжието изправно...Армията на Радецки загуби от измръзване и болести повече войници, отколкото в боевете.Радецки не обичаше много да посещава войниците. Знаеше само да рапортува до началството: «На Шипка всичко е спокойно». Ето така «спокойно» от проблемите със студа руснаците загубиха на Шипка около 11 000 човека болни и измръзнали. Но нашата войска «стоеше» на Шипка не напразно – те здраво държеше прохода през Балкана.
Много неща се промениха, когато с работата се захвана Скобелев. Получил от Радецки указание да подготви колона за преход през Балкана, той се разгърна с цялата си сила. Захвана се с грижата за войниците: заповяда да се закупуват ботуши, полушубки, топло бельо, продоволствие и фураж за добитъка. А освен това генералът се погрижи за замяна на тежките войнишки раници с леки памучни торби, в които по негова заповед всеки редник мъкнеше със  себе си... суха цепеница. И нищо, че щабаджиите се надсмиваха над генерала-“интендант”: затова по време на прехода през Балкана в отряда нямаше нито един измръзнал. А в други отряди хората продължаваха да напускат строя».

        Мителшпил
        И така, пунктове, където се решавал сега изходът от борбата станали Плевен и най-важният балкански проход —Шипченският.

        Героично отбивайки на Шипка упорития натиск на превъзхождащите ги сили (при това прекрасно се проявило българското опълчение), руските части преминали тук в позиционна отбрана, проточила се до 27 декември. Крайно неудобната позиция, изключително тежките условия, рано спусналият се в планината мраз – всичко това довело до много големи жертви (около 10 хиляди човека), при това основно не от куршуми, а от измръзване и болести. Един от офицерите свидетелствал: «...свиването на ръката е почти невъзможно, вървенето е съвсем трудно, падналият от краката си човек не беше в състояние да се изправи без странична помощ, за 3-4 минути снегът го покриваше...»

        Но все пак най-тежкият епизод от войната бил третият неуспешен щурм на Плевен. Той бил предприет на 27 – 30 август, специално за именния ден на императора и независимо от мнението на тези, които считали, че е необходим не щурм, а правилна обсада. Само на отряда на Скобелев с цената на невероятна упоритост се удало частично да успее, но поддръжка той така и не получил. В резултат — огромно число загинали: 13 хиляди руснаци и още три хиляди румънци, влели се в действащата армия в навечерието на щурма.

        В Главната квартира настроенията станали близки до панически. Командващият - великият княз Николай Николаевич даже предложил да се оттеглят в Румъния, за да прекарат зимата, но Александър, поддържан от Милютин, проявил твърдост и най-накрая заповядал да се престъпи към планомерна обсада на Плевен, заради което даже извикал от Русия най добрия руски фортификатор генерал Тотлебен. Разбира се, крайният изход от войната изобщо не предизвиквал съмнение у императора. Силите и средствата на противниците са твърде неравни. Победата е неизбежна. Друга е работата, че цената е несъразмерно по-голяма, отколкото се очаквала. Уви, отчасти това било закономерно. Как ли не призовавал военният министър към необходимостта «да се внушава на началниците за по-голяма грижа към руската кръв: ако се разчита само на една безпределна самоотверженост и храброст на руския войник, то за кратко време ще бъде изтребена цялата руска армия»,— войниците загивали с хиляди. А в обществото, колкото и странно да е, имало и такива настроения: «Загиват стотици и хиляди със смъртта на героите, и нови стотици и хиляди ще даде руският народ — от герои няма да осиромашее  нашата земя«, — патетично възкликвал либералният вестник «Глас», съобщавайки за загубите на Шипка.

        На 28 ноември, изтощавайки всички запаси, Осман-паша предприел отчаян опит да разкъса блокадата, но не успял и се предал заедно с цялата своя армия, наброяваща по това време 40 хиляди човека. Още преди падането на Плевен военният съвет решил да не отлагат настъплението до пролетта. Това решение означавало, че планинските проходи трябва да бъдат преодолени през зимата, в лютия мраз.

        Първи през западните хребети се предвижвал неуморимият Гурко, разбил противника при София, а след това при Филипопулис (Пловдив). Най упорита съпротива руските части срещнали в центъра, на Шипка и Шейново, където само с цената на  най-тежка битка и отново загуби в самия край на декември бил обкръжен и взет в плен Веисел-паша с 25-хиляден корпус (тук особено се отличил Скобелев). По-нататъшното настъпление се развивало стремително и на 8 януари руските войски влезли в Адрианопол (Едирне, на територията на съвременна европейска Турция). Струвало им се, че това било всичко! Османската империя се руши?!

        На стъпка от Света София

        В края на януари, след сключване на временното примирие, вездесъщият княз Мещерски се оказал в Истанбул и забелязал: мнозина тук са убедени, че руската войска ще влезе в столицата на Османската империя.  Според неговите думи, по този повод в града даже започнало изграждането на някакви «трибуни за публиката».Но след два дни станало ясно, че великият княз Николай Николаевич получил заповед да спре войските си в Сан-Стефано (местенце само на 10 километра от Константинопол). «Разбира се на въпроса: защо? – аз тогава не бих могъл да отговоря, но забележителното е, че и до сега не успях да намеря ясен отговор…» – отбелязва Мещерски в мемоарите си. Князът, естествено, лукавствал. Той знаел отлично: главна причина за спиране на армията били бурните протести на Великобритания и заплахата от нова война — този път с най-могъщата европейска държава, към която, напълно вероятно, щяла да се присъедини Австрия. Просто, според мнението на княза, което споделяли по това време мнозина в Русия и в Дунавската армия, завземайки столицата и получавайки контрол над проливите, петербургското правителство ще получи толкова силни аргументи против цяла Европа, че не си струва да се рискова. Обаче по «върховете» преобладавала друга гледна точка.

        …Настъпило времето на дипломатическите игри. В британската преса започнала истинска антируска истерия. След известно колебание флотът на нейно величество кралица Виктория навлязъл в Дарданелите, превръщайки се в зрим и съществен аргумент в  натиска срещу Русия. Между това на 19 февруари представители на Русия и на Турция подписали предварителен мирен договор, известен като Сан-Стефанския. Неговите условия се оказали необичайно изгодни. Сърбия, Черна гора и Румъния получавали пълна независимост и териториални придобивки, образувало се огромно Българско княжество (формално васално). Русия получавала загубената след Кримската война Южна Бесарабия и някои територии в Задкавказието. Този договор бил посрещнат с възторг в Русия и с крайно възмущение — в европейските столици. Впрочем, още тогава възникнала версията, че на турците се удало да «прекарат» руските дипломати: съгласявайки се на значителни териториални отстъпки, те очаквали и даже провокирали  рязката реакция на Запада, закономерно отчитащ, че Русия се опитва да направи от обширна България свой сателит и с нейна помощ напълно да господства на Балканите.

         Финал: Сан-Стефанският триумф, Берлинският позор

         Опирайки се на прецеденти —Парижкият мир от 1956 година и Лондонската конвенция от 1871-ва държавите поискали разглеждане и утвърждаване (четете — преразглеждане) на двустранния договор на общоевропейски конгрес. Той се открил в Берлин на 1 юни 1878 година. Под натиска на Великобритания (която представлявал премиер-министърът и лидер на партията на торите, последователният противник на Русия Бенджамин Дизраели) и Австро-Унгария, при одобрението на Франция и пълното самоотстраняване на Германия (в Петербург напразно разчитали на поддръжката на Бисмарк). На Русия се наложило да отстъпи по много пунктове. България била разделена на две части, при това по-голямата и богатата й южна част, наречена източна Румелия, оставала във васална зависимост от Турция. Съществено били орязани териториите на Сърбия и Черна гора, Австро-Унгария получила право да окупира Босна и Херцеговина, а Англия – Кипър. «Берлинският трактат, писал министърът на външните работи 80-годишният княз Горчаков на императора, - това е най-черната страница в моята служебна кариера». – «И в моята – също», признал Александър II.


Подписването на Берлинския договор
        Подписване на Берлинския трактакт на 1 юли 1878 година.


        Между впрочем при така сложилата се ситуация на Русия едва ли е оставал избор и някакви ресурси да противодейства на натиска на държавите. В пълна степен влияние оказали последствията от продължителната война. Според признанията на Милютин, «военните сили са така разстроени от войната, така разпилени, че никакъв вероятен успех» не се предвижда в нова война. И финансовото положение на страната станало критично. Войната, струвала на Русия повече от един милиард рубли – сума равна на два годишни бюджета, довела до инфлация и падане курса на рублата.

        Но главното е друго. Неудовлетвореността на руското общество от резултатите на войната имала, според справедливото наблюдение на Мещерски, «съдбоносно значение в историята на руския вътрешен държавен живот». «Състоянието на някакво всеобщо глухо недоволство и неразположение» изиграло немалка роля в изострянето на тогавашната вътрешно - политическа криза, която довела до разюзданост на терора, убийството на 1 март 1881 година на Александър II и смяната на политическия курс при новия самодържец. Не може да не се признае, че ако Русия се е стремила да утвърди своето влияние на Балканите, то достигането на тази цел съразмерно на понесените жертви не се е удало, при това не само заради резултатите от Берлинския конгрес. На практика, впрочем, Турция така и не могла да осъществи контрол над Източна Румелия и още през 1885 година двете части на България фактически се обединили. Обаче тогава се влошили нейните отношения с Русия и работата стигнала даже до скъсване на дипломатическите отношения, възстановени през 1896 година. Станало ясно, че правителствата на Сърбия и Румъния били склонни да  се ориентират не на Изток, а на Запад. Проруската ориентация отново се възобновила тук в началото на XX век, но тази смяна на курса не била свързана с Освободителната война. Взаимоотношенията на младите балкански държави се оказали също не идеални, и сръбско-българската война през 1885 година станала грозен предвестник на конфликтите, довели вече в началото на XX век към рязко изостряне на противоречията между Сърбия, България, Румъния и Гърция. Освен това Сърбия така и не се смирила с анексирането на Босна и Херцеговина от австрийците. В резултат на това Балканите се превърнали в истински «барутен погреб на Европа», за пореден път, но, уви, далече не за последен взривил се през 1914 година.

Жертви и загуби


Общите загуби във войната, според официалните данни на руското Главно военно-медицинско управление (Руски държавен военно-исторически архив) съставлява за руската страна 202 хиляди. От войната се върнали 35 хиляди инвалиди, сред загиналите имало много умрели от болести. Загубите на турците не се привеждат в руската литература. В някои източници се говори за 30 хиляди убити и 90 хиляди загинали от болести, но цифрите, по-скоро, са занижени и е трудно да се съди за достоверността им. Имало е огромни жертви сред мирното население на Балканите: само в България в хода на потушаването на Априлското въстание през 1876 година жертви на кланета са станали около 30 хиляди човека.



         Имало ли е алтернатива?

         Какво би се случило, ако беше решено руските войски да влязат в Константинопол до пристигането на английската ескадра в Мраморно море? От военна гледна точка такава стъпка била не само оправдана, но даже логична...при условие на готовността на Русия да отиде до край в противопоставянето на Британия и Австрия. Това би означавало курс на ескалация на конфликта и по-нататъшното развитие на ситуацията изцяло би се определяло от това, ще тръгне ли Британия на война или ще предпочете да търси компромис. Отговорът на този въпрос в Петербург не знаели и опасенията пред първата перспектива натежавали (паметта за Кримската война била още свежа).

        Обаче съгласете се: окупацията на турската столица би представлявала блестящ блъф, достоен за истинския играч. И ако планът неочаквано би сработил, руската страна като минимум би получила допълнителни аргументи в спора с държавите на Берлинския конгрес. А, ако не... Можело е да се утешават с това, колко руски живота са спасени от възможната война.


Игор Христофоров, кандидат на историческите науки

URL http://vokrugsveta.ru/vs/?article_id=3104

 [1] Генерал Шилдер-Шулднер, командващ Пета дивизия на Девети корпус, има заповед просто да заеме Плевен. Той пристига пред града на 19 юли и започва да обстрелва османските защитни съоръжения, но без да предприема атака. На 20 юли сутринта, Шулднер напада Плевен с 3 пехотни полка, 1600 конника и 146 оръдия. Успява да отблъсне османците от някои външни укрепления.

Превод Михаил Кръстев

Виж още:

3 март 1878. Освобождението на България

Дудар Караев - Герой на руско-турската война 1877-1878