актуална политика, новини

 

 

Меню

 

Добронамерени, но необосновани искания

 

                                                      Проф. Велко Вълканов

 

Конституционното творчество на протестиращите продължава с неотслабваща интензивност. Забравя се обаче  простата истина, че конституционното право е наука, т.е.  система от знания,  без които съответните проблеми трудно могат да бъдат решавани.  Всяко издигнато искане трябва да бъде защитено с доводи, извлечени от   конституционното законодателство и практиката по неговото приложение.  За съжаление повечето от предложенията за  радикални конституционни промени не отговарят на това основно изискване.

 

Едно от най-настоятелно издиганите искания е искането  да бъде намален броят на народните представители: от 240 той  да се сведе до 120. Така сме щели да спестим няколко милиона лева, излишно прахосвани в тези трудни години.

 

Предложението е крайно неприемливо. Пренебрегва се смисълът на Народното събрание.   Най-същественият белег на този основен държавен орган  е неговата представителност. Народното събрание ще е   толкова по-представително,  колкото по-широко  в него е представен народът.  Разбира се, съществуват  долна и горна граница, които не бива да се преминават. Ако броят на народните представители надхвърли определено равнище, Народното събрание ще загуби своята работоспособност. Ако обаче   броят на народните представители падне под определено равнище, то  ще загуби своята представителност и следователно своя смисъл.

 

У нас съставът на Народното събрание винаги се е движил в необходимите разумни граници.  

 

         Народните представители в Учредителното събрание, което приема Търновската конституция, са били 229. Но самата   конституция    постановява,    че броят на народните представители   ще  се определя в зависимост от броя на населението. Така съгласно  чл. 86   един народен представител следва да се избира на всеки 10 хиляди души.  През 1893 г. чл.86 търпи промяна, в резултат на  която  един народен представител вече  се избира на 20 хиляди души. Конституцията от 1947 г., като отчита нарасналия брой на населението, променя  нормата на представителството  – съгласно чл.18 един народен представител се избира на 30 хиляди души. През 1961 г. чл.18  търпи изменение: народните представители се избират  по един на 25 хиляди жители. Конституцията от 1971 г. променя принципа, като установи  постоянен брой народни представители -  400 души, избирани  в райони с равен брой избиратели (чл.68).

 

От общо 42 Народни събрания,  които сме имали от Освобождението до днес, само в две  НС народните представители  са били под 150 души. Това са  7-то НС (1893 г.), което е имало 145 народни представители, и 8-то  НС (1894 г.), което е имало  149 народни представители.  Но и населението тогава е било  малко -  през   1887 г. то е възлизало на   3 154 375 души.  

 

В държавите, чието  население е приблизително като нашето, броят на народните представители не е съществено по-различен от броя на народните  представители  у нас.    Гърция при население от 11 305 118  има парламент от  300 народни представители.  В Румъния при население  от 22 276 056 души Камарата на депутатите се състои от 314 народни представители, а Сенатът - от 137 сенатори.  Сърбия с  население от 7 498 001 души има  Скупщина от  250 народни представители. В Унгария при население от 10  064 000 души парламентът се състои от 386 народни представители. Чехия при население от 10 306 709 души има горна камара  от 81 сенатори и долна камара от 200 народни представители. В Австрия с население от 8 356 707 души има  в долната камара  183 народни представители, а  в горната – 63. 

 

    Проблемът трябва да се обсъди и от друга гледна точка. При Народно събрание от 120 народни представители кворумът ще бъде 61 народни представители, а   мнозинството,  с което ще се приемат текущите закони  и другите актове,  ще бъде от 32 народни представители. Това прави обаче ситуацията вече опасна.  При толкова ниско мнозинство ще са възможни какви ли не сделки между парламентарно представените партии и  лобиращите пред тях  различни бизнес-интереси.  Един такъв „евтин” парламент може, както разбираме,   да ни излезе много по-скъп от „скъпия” парламента, който имаме сега. Съществуват следователно   демократични ценности, които  не могат да се измерват в пари.

 

Несъстоятелно е и издигнатото от определени среди искане да се въведе определена мандатност на народните представители. Предлага се в частност никой народен представител да не  бъде  избиран повече от два пъти. Забравя  се една от най-съществените характеристика на политическото представителство, т.е. на политиката.    Политиката е вид професия, при това вид сложна професия. Тя изисква   широки социални  знания,   значителна   житейска мъдрост и  изработено през годините остро социално чувство. Неразумно би било, тъкмо когато нашият народен представител е навлязъл в политиката, изграждайки в себе се необходимите качества,  да се лишим от възможността отново и отново да го изберем за свой народен представител. Конституционното ни законодателство никога не е предвиждало  такава  мандатност. Народните представители са били избирани толкова пъти,  колкото пъти избирателите са искали да ги изберат.   

 

Всички  големи  наши   държавници и политици  от миналото са били избирани многократно за народни представители. Така  Михаил Маджаров  е бил избиран    15 пъти, Теодор Теодоров – 13 пъти, Александър Малинов -  12 пъти,  Петко Стайнов – 12 пъти, Никола Мушанов – 11 пъти,  Атанас Буров – 10 пъти, Кимон Георгиев – 8 пъти.  

  

Мандатността на народните представители е, разбира с, необходима, но тя не бива да е постоянна, конституционно установена  величина. Тя трябва да произтича от отношението на избирателите към кандидатите за народни представители. Избирателите, а не правните норми  трябва да решават кой колко пъти  да бъде избиран за народен представител. Онзи, който няма необходимите качества,  не бива да бъде избиран  дори и веднъж. Ако избирателите нямат просветено отношение към парламентарните избори,   тогава те дори  и при така предлаганата двумандатност  ще избират не тези, които трябва.

 

Съвършено неприемливо е и предложението гласуването за избор  на едни или други държавни органи да бъде задължително. Това е теоретически неправилно и практически непостижимо. Не е правилно упражняването на едно право да се превръща в задължение. Доколкото е право, упражняването му следва да бъде предоставено на усмотрението на своя субект. Освен това  неучастието в гласуването е също  вид  гласуване.   Избирателят  може да не иска да  гласува, защото в нито един от издигнатите кандидати за изборната длъжност не вижда  човек, заслужаващ  неговото доверие.   Най-после   смисълът на задължителното гласуване е практически наистина непостижим. Ние можем да заставим избирателите да отидат да гласуват, но ние не можем да ги заставим да упражнят  ефективно правото си на глас.  Те могат да пуснат в урната празен плик или плик с недействителна бюлетина.  Едно такова гласуване е в крайна сметка също негласуване и следователно едно напълно лишено от смисъл гласуване. 

 

 Направеният преглед на някои от исканията, издигнати от протестиращите, показва достатъчната им сложност. Те предполагат добри познания по конституционното право и  практиката по  неговото приложение. Една само воля в подобни случаи  не стига. 

 

Статията е публикувана във в-к „Преса” на 1юли 2013 г.


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org