актуална политика, новини

 

 

Меню

За някои конституционни промени в съдебната власт

  

                                                          Проф. Велко Вълканов

 

         Конституцията продължава да е обект на критични  бележки. В някои случаи критиката преминава в пълно отрицание. Иска се нова  конституцията, без при  това  да се обясни  каква трябва да е тя, новата конституция.

        Застъпеното в случая разбиране е съвършено погрешно. Нова конституция се приема, когато се промени икономическият строй на обществото. При една запазена, общо взето, икономическа основа, се запазва, общо взето, и заварената конституционна уредба.  По-съществените  промени в обществото се отразяват в конституцията чрез съответни   изменения и допълнения.  Така се прави в целия свят. В САЩ, например, приетата през 1787 г. конституция, и днес  е основният закон на страната. Доколкото е трябвало да бъде съобразена с възникнали обществени потребности, тя е била изменяна и допълвана с така наречените „поправки”. Досега са приети 27 поправки, като първите десет са приети още през 1791 г.,   т.е. само четири години след нейното приемане. Конституцията на Ирландия е от 1937 г,  на Италия - от 1947 г., на Франция - от 1958 г. Основният закон на Германия, приет през 1949 г., запази своето действие дори и след обединението на страната.

        Заставайки  твърдо  зад убеждението, че нашата Конституция е една, общо взето,   добра  Конституция, трябва да признаем, че някои промени в нея са наистина наложителни. Имал съм и продължавам да имам възражения по-специално срещу устройството на съдебната власт. Тя е построена върху една сбъркана в самата си основа концепция. От една страна тя е юридически напълно независима, а от друга страна, тя е, както и с просто око се вижда,  политически достатъчно зависима. Но както е неправилно съдебната власт да е юридически изцяло  независима, така е неправилно тя да е политически напълно  зависима.

Съдебната власт, както и останалите два власти, законодателната и изпълнителната, са подчинени на принципа за разделение на властите. Всяка власт при цялата си независимост следва да се контролира от другите две власти, така че  да не може при определени обстоятелства да съсредоточи в себе си цялата държавна власт.  Изпълнителната власт у нас се контролира от законодателната власт, законодателната власт се контролира от президента и Конституционния съд. Съдебната власт остава обаче извън всякакъв контрол. Тя се оказва не просто независима, но понякога дори и произволно действаща. 

Нормално  е вече мотивите към съдебните актове да се обявяват със закъснение от месеци, че дори и години. Някои наказателни дела се „влачат” в безкрая на времето,   без при това да завършат с осъдителна присъда. В редица случаи се наблюдава груба небрежност  при  решаването на  делата. Така например членът на Върховния  административен  съд Магдалинчев в мотивите на едно своето решение обсъжда правното поведение  на една политическа партия, а в диспозитива на същото решение   се произнася по правната съдба на друга партия. Ще отмина  твърде неприятния проблем за морала в системата на съдебната власт, доколкото обстоятелствата в тази насока са трудно доказуеми. (Но остава все пак  фактът, че някои  представители на съдебната власт декларират имущества, които трудно могат  да се обяснят с една обикновена заплата). Сериозни възражения могат да се отправят и към прокуратурата -   тя  не всякога реагира достатъчно адекватно на определени, криминално натоварени ситуации.

         Съществуват обосновани предположения, че  най-сериозните пороци в системата на  съдебната власт се дължат преди всичко на зависимостта й от намиращите се на власт политически  партии.   Тази зависимост трудно може да се отрече.

        Съгласно чл. 129, ал.1 от Конституцията всички съдии, прокурори и следователи се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност  по решение на  Висшия съдебен съвет (ВСС). Самият ВСС не е обаче изцяло орган на съдебната власт. Той се състои от председателя  на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд, главния прокурор (назначавани от президента по предложение на ВСС)   и 22 членове, от които половината се избират от  органите на съдебната власт, а другата половина от Народното събрание. Кажем ли обаче „Народно събрание”, ние вече казваме „политика”. Въпросните 11 члена на ВСС се избират не просто от Народното събрание, а от доминиращата в него политическа партия. Влезли в състава на ВСС, те се проявяват като емисари на тази политическа партия.  Политически натоварени  са и назначените от президента председатели на ВКС, ВАС и главният прокурор.

Проблемите следователно са заложени във Висшия съдебен съвет. Необходимо става да се промени начинът, по който той бива избиран.  Целият състав  на ВСС (а не само 11 души)  трябва да се избира  от представители на самата съдебна власт. Тази задача може в частност да се възложи на избирателна колегия, съставена от представители на съда, прокуратурата, следователите и евентуално на адвокатурата.  Главният прокурор, председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния административен съд следва да останат извън състава на ВСС. Те, както и главният инспектор на Инспектората към ВСС, трябва да се избират по предложение на ВСС от Народното събрание, което не бива да има правото да отхвърли повторно направеното предложение.

Всичко това не бива все пак да  означава, че връзката на съдебната власт с политическата, респ. със законодателната власт следва изцяло да се прекрати. Напротив. Би трябвало  Висшият съдебен съвет всяка година да отчита пред Народното събрание дейността на съдилищата, прокуратурата и следствието.  И сега в Конституцията има подобни разпоредби (вж. 84, т.16 и чл.130, ал.7), но остава неясно какво е отношението на НС към представения доклад.  Не би трябвало НС  да приеме само за сведение данните в  доклада. Оправдано би било Народното събрание, ако установи, че ВСС не е успял да осигури една съобразена с обществените интереси съдебна политика, да постанови разпускането му и да насрочи  избори за нов състав.

        Заслужава внимание и Конституционният съд. Срещу тази институция   имах възражения още когато  се приемаше новата Конституция. Като народен представител в Седмото велико  народно събрание предложих собствен проект за конституция, в който   контролът за конституционност на актовете на НС се възлагаше  на Върховния съд. Защитих идеята си  с довода, че трудно можем да се доверим  на структура, в която само седем души (от всичко 12), а в някои случаи дори само пет души ще се произнасят по съдбоносни за страната ни въпроси.  Но ВНС прие действащата, за съжаление  не добре обмислена уредба на  Конституционния съд.

 Конституционният съд също се намира под  подозрението, че приема политически мотивирани решения. Подозрението  има  своите най-сериозни основания.  В не едно решение на КС ясно  прозира интересът  на определена политическа сила. Необходимо е следователно КС да  се огради от чужди на правото внушения. Трябва да се промени  закрепената в чл.147 от Конституцията уредба, при която една трета от конституционните съдии се избира от представители на съдебната власт (Върховния касационен съд и Върховния административен съд), една трета се назначава от президента и една трета се избира от Народното събрание.  Тази уредба дава, както виждаме, превес на политическия интерес, което е очевидно неприемливо. Трябва  ни конституционно решение, което да осигури разумен баланс между интересите на правото и интересите на политиката. От тази гледна точка би било  целесъобразно всички конституционни съдии да се предлагат от Висшия съдебен съвет, а да се избират от Народното събрание. При това, за да има Народното събрание възможността наистина да избира,  целесъобразно би било ВСС  да му предложи не 12, а повече кандидати за конституционни съдии – най-малко с една втора повече, т.е. 18 кандидати, но не повече от  24 кандидати. Съдиите трябва да се избират с квалифицирано мнозинство. Ако на първия труд не бъдат избрани необходимите 12 души, тогава се прави втори тур, при който за избрани се смятат ония, за които са подадени по-голям брой гласове. След като бъдат избрани, конституционните съдии трябва да останат до края на мандата си подвластни единствено на  своето правосъзнание и съвест.

        Така направените предложения нямат претенцията да дават възможно най-доброто решение на  обсъждания проблем. Но във всички случаи те очертават общата насока, в която то трябва да се търси.    

       

Статията е публикувана на 4 януари 2014 г. във в-к „Преса”.

 


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org