БАС

Български Антифашистки Съюз

БАС - Русе

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛЯВАТА ВЪЛНА В ЛАТИНСКА АМЕРИКА

Хроника на предизвестените победи

Д-р юp.н. Иван Аладжов


        40 години след убийството на легендарния Аржентинец - лекаря-революционер, д-р Ернесто Че Гевара в Боливия, неговите последователи от Движението за социализъм извоюваха властта в тази далечна страна. Лeви президенти победиха през 2006 г. и на изборите в Чили, Перу, Никарагуа и Еквадор. През изтеклата година с голям успех бяха също преизбрани - Лула в Бразилия и лявата икона Уго Чавес във Венецуела.

        В сърцето на Южна Америка, в подножието на величествените Кордилери, на територия от над 1 млн. кв. км и с население от 9 милиона, от които 80% са индианци и метиси, е разположена трагично красивата страна Боливия. Трагичното в съдбата на тази богата на петрол, газ, сребро, злато, калай, олово и др. полезни изкопаеми държава е постоянното обедняване на нейното население, 80 % от което днес вегетира в условията на нечовешка мизерия. В района на Потози, където живеят най-бедните от бедните, принудени от глада и нищетата невръстни деца пълзят в ниските и прашни галерии на сребърните рудници и извличат оттам скъпоценния метал за миннодобивните компании само за ~2 долара на ден. Тези дечица с откраднато детство, експлоатирани при нечовешки условия по 12 часа на ден, с разядени от прах и химикали дробове, нямат шанса да доживеят и 30-ия си рожден ден. А германският телевизионен екип, който снима филм за тях, не издържа и четвърт час в условията на този ад под земята.

        Още в началото на 80-те години на миналия век Боливия изпада в тежка икономическа криза - инфлацията достига хиляди проценти на година и това дава повод на управляващите да я поставят под опеката на Международния валутен фонд (МВФ). От този момент нататък страната е принудена ултимативно да изпълнява неговите неолиберални рецепти: да отвори пазарите си за свободен внос на стоки и трансфер на капитали; да приватизира всички доходоносни отрасли от икономиката си (мини, телекомуникации, транспорт, водо- и енергоснабдяване, добива на нефт и газ); да извърши масови съкращения на работници и служители и да намали с 25% заплатите им, с което Боливия се превръща в страна на свръхевтина работна сила.

        След този остър завой надясно в духа на неолибералните доктрини на МВФ приходите на държавата рязко спадат, а дълговете й съответно нарастват, достигайки днес 7 млрд. долара, което е 40% oт БBП и 3.5 пъти повече от общия експорт. За кратко време Боливия се превръща в най-бедната държава на Южна Америка, въпреки несметните богатства, които крие в недрата си. В популярна легенда се говори, че само от добитото там сребро може да се построи мост през океана до Севиля в Испания. Тези богатства десетилетия наред се ограбват от чуждестранни корпорации в сътрудничество с местни продажни правителства на бялото малцинство.

        Тоталната приватизация доведе до скок в цените и на жизнено необходими стоки и услуги. След отдаване на водоснабдяването в столицата Ла Пас и в другия голям град, Кочабамба, на британската компания «Бехтел» и на френската «Суец» само за 3 години цената на питейната вода скочи с 600% и тя се превърна в недостъпен за много хора лукс. Години наред тези компании трупаха за сметка на населението огромни печалби, докато накрая, през 2000 г. обстановката се взриви и се стигна до т.нар. водни бунтове в бедните предградия на столицата. Белите управляващи бяха принудени да анулират договорите с двата чуждестранни гиганта.
        Постепенно под натиска на създаденото през 1999 г. Движение за социализъм (MAS – Moviemento a socialismo) Боливия започна да се отърсва от сковаващата схватка на МВФ, на транснационалните корпорации и на местния клептократичен “елит”.

        Ръководител на Движението за социализъм е профсъюзният активист Ево Моралес, който е и един от съинициаторите на Световните социални форуми. Той произхожда от най-онеправданите слоеве на населението - роден в бедна индианска колиба на семейство с 12 деца от народа на аймаросите. Самото Движение за социализъм не е класическа партия, а по-скоро обединение на локалните социални движения и инициативи. Основните му политически искания са: свикване на Велико народно събрание за промяна на конституцията, пропорционално включване на индианското мнозинство в политическото управление на страната, отказ от прокламираната от САЩ Общоамериканска зона за свободна търговия (FTAA), експулсиране на чуждестранните компании от снабдителните сектори и облагане от 2007 г. с 82 % данък на печалбите от добива на нефт. По-далечна цел е ренационализиране на природните ресурси в интерес на цялото общество.

        Самият Ево Моралес уточнява идеите си по следния начин:
        «Много от транснационалните компании действат по силата на незаконни или противоконституционни споразумения, извършват контрабанда, не плащат данъци. Ние ще искаме спазване на законите, но главно залагаме на национализацията на основата на диалога и договарянето. ... Те (концерните) преди 15 години ни казваха, че частната икономика ще реши проблемите на страната ни с корупцията и безработицата. Но годините минаваха и ние затъвахме все повече в корупция и безработица. ... Частния сектор не може да реши проблемите на страната. ... Времето на неолибералния икономически модел е изтекло. ... Ние сме избрани, за да премахнем несправедливостта, неравенството и подтисничеството, за да променим нашата история. ... Борбата, която започна Че Гевара, ще я довършим сега ние!»

        Моралес неприкрито преследва смяна на курса на икономическата политика на страната. Едни от първите мероприятия след номинирането му за президент бе посещението в Куба и Венецуела, 50 %-ното намаление на заплатите на всички висши чиновници и политици, включително и на себе си, чувствителното увеличение на експлоатационните налози за чуждестранните компании, премахването на неолиберални декрети от 1985 г., с които бе ликвидирана защитата на заетите от произволни съкращения и отворен вътрешния пазар за неограничен внос на стоки.

        Очевидно визирания от MAS стопански модел силно разчита както на ръководната роля на държавата, така и на капиталите и техническото «ноу-хау» на чуждестранните инвеститори, след като те имат интерес от експлоатация на природните богатства на Боливия. Да припомним - страната притежава вторите по големина залежи от природен газ в Южна Америка. Подобна икономическа идея с успех се осъществява вече във Венецуела, Китай и Виетнам, които от години бележат годишен стопански прираст от стабилно над 9 %.

        Под натиска на инициираните от Движението за социализъм и други социални организации «газови бунтове» през 2003 г., в които протестиращите дадоха стотици убити и ранени, на 18 юни 2004 г. бе проведен референдум за статута на находищата от нефт и газ. Населението масово откликна на допитването и гласува с над 70% за тяхното национализиране и за повишаване на данъка за експлоатацията им от 18 на 50 % и от тази година на 82 %. По този начин държавата получи по-голямо участие в нефтодобива и повече средства за реализиране на социални проекти. Одържавените приходи само от петрола възлизат на близо 1 милиард $ годишно.

        Успоредно с успехите се засилиха и нападките срещу Движението за социализъм от страна на САЩ. Ево Моралес бе обявен за «наркококалеро»(1), за инструмент на Кастро и Чавес, за популист и едва ли не за терорист и привърженик на Революционното партизанско движение (ФАРК) в Колумбия. Независимо от това социалните протести и брожения в Боливия продължиха и през 2004 и 2005 година. В крайна сметка Конгресът, опасявайки се от гражданска война, насочи преждевременни парламентарни избори за 18 декември 2005 г. Този исторически вот беше убедително спечелен с почти 55 % от Движението за социализъм и Ево Моралес.

        Резултатът от тези най-демократични избори в историята на Боливия предизвика нескрито раздразнение във Вашингтон, който още от 1823 г. с доктрината „Монро” е свикнал да гледа на субконтинента като на свой заден двор. За първи път в тази зона на стратегически интереси на САЩ избори се печелят от индианец, представител на коренното население, който при това е и ляв социалист с радикални намерения за национализиране на нефтодобивната промишленост. Този портрет на Ево Моралес въобще не се вписва в представата на богатите североамериканци за латиноамерикански управник, дошъл на власт или с тяхна подкрепа, или с военен преврат. Още един нов последовател на Кастро и Чавес тепърва ще създава главоболия в задния им двор.

        Смяната на управляващия бял “елит” в Боливия съвсем не е случайно явление; тя е закономерен резултат от поредица бунтове и размирици. Само през последните две години там бяха свалени от власт трима президенти. Успехът на Движението за социализъм представлява поредния етап от един процес в Латинска Америка, който започна преди половин век в Куба и през последните 10 години промени облика на целия субконтинент. Страните от тази част на света все по-осезателно завиват наляво, макар и с различна скорост. Така например това се случи през 1998 г. във Венецуела, когато за президент бе избран левият полковник Уго Чавес. Той финализира ренационализирането на петролодобивната промишленост връщайки я под финансовия надзор на държавата и на тази основа стартира широкомащабна програма за повишаване на жизнения стандарт на населението. В негово лице и в Куба правителството на Боливия ще намери солидарната подкрепа на истински приятели. Венецуела вече подпомага Боливия с безплатни доставки на нефт, а Куба се е ангажирала с изпращането на 30.000 лекари, които както във Венецуела да лекуват безплатно населението, и на учители, които до 2008 да помогнат и на тази страна да се пребори с наследената масова неграмотност.

        Тези три страни не са изключение. И в други държави-членки на латиноамериканския общ пазар Меркосур – Венецуела, Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай, управляват леви правителства. Дори в даваната доскоро за пример Чили възникнаха остри социални противоречия и последните избори за президент бяха спечелени от социалистите. Тяхната кандидатка, Мишел Бачле, станa първата жена, и то лява президентка в региона. С 61 % бе преизбран и Лула в Бразилия. През Ноември 2006 г. ляво-патриотични президенти спечелиха изборите и в Еквадор и Никарагуа, където бе избран бившия партизански ръководител – Даниел Ортега, управлявал от 1979 до 1990 г. В началото на декември 2006 г. бе преизбран и Уго Чавес във Венецуела. Само в три от гласувалите за президенти през 2006-а латиноамерикански страни – Колумбия, Мексико и Перу – левите кандидати не успяха да се наложат. В Колумбия през последния половин век левицата е принудена от управляващата каста да води физическа борба за оцеляване, а че на тазгодишните избори нейния кандидат не бе убит, може да се счита за съществен напредък. В Мексико резултатът от вота е оспорим, тъй като съществува само минимална 0,5 % разлика между кандидатите и освен това бяха констатирани редица нередности при преброяването. В Перу «крайно левият» претендент Оланта загуби от бивш също ляв президент.

        В Еквадор Рафаел Кореа, кандидатът на левицата, обединена под лозунга «Да не допуснем управлението на страната като частна плантация», изтръгна с приблизително 70 % убедителна изборна победа над съперника си – подкрепяния от САЩ «бананов магнат» и мултимилиардер Алваро Нобоа, който е най-богатият човек в страната. Изборите бяха интересни с това, че на гласоподавателите бе предложено да избират между два напълно противоположни политически полюса. Левият кандидат Кореа се обяви за провеждане на истинска социална политика в полза на бедното мнозинство в страната (80 % от еквадорците живеят в отчайваща бедност), за прекратяване на търговските и военните отношения със САЩ и преориентиране на цялата икономика към онези страни от Южна Америка, които са в левия спектър - предимно към Куба и Венецуела. «Стратегията на нашето правителство ще бъде да търси съюзи с други страни, за да се противопоставим на хегемоничните сили в света» подчерта 43-годишният икономист с докторска степен от университета в Илинойс. Завършил в САЩ и познавайки от вътре хищният егоизъм на тази индустриално най-развитата страна на света, Кореа е открито антиамерикански настроен и се ангажира да затвори военната база на САЩ в Манта. Той също заяви, че няма да подпише договора за свободна търговия с Вашингтон и ще прекъсне връзките на Еквадор със Световната Банка и Международния валутен фонд и отново ще върне страната, която е петият по големина износител на петрол в Латинска Америка с годишни приходи от 6 милиарда $, в организацията на нефтоекспортиращите страни - ОПЕК. Кореа обяви, че ще преразгледа петролните договори с многонационалните компании, които действат в страната, която изнася 70 % от добива си за САЩ, и ще направи така, че за в бъдеще приходите от природните богатства на страната да влизат в бюджета, а не по банковите сметки на частните компании. Неговият изборен съюз възнамерява да денонсира и голяма част от натрупаните от бившите правителства огромни дългове на страната, като обвинява международните частни кредитори, че с тези средства те целенасочено са корумпирали предшествениците му, които заради това са предавали икономическите интереси на страната, както и да премахне долара като разплащателна единица в Еквадор. Освен от тази страна още от Аржентина, Венецуела, Боливия и Никарагуа бяха изгонени представителите и преустановени всякакви отношения с Международния валутен фонд и Световната банка.

        Изброените до тук държави залагат в отношенията помежду си на принципите на солидарността и взаимната подкрепа. Благодарение на стабилните приходи от петрола и политиката на тяхното одържавяване Венецуела е мотор на серия трансконтинентални социални инициативи, каквато е осъществяваната съвместно с Куба Операция “Чудо”. В рамките на тази инициатива над 200 000 души с ниски доходи от цяла Латинска Америка, страдащи от офталмологични заболявания, вече са превозени с венецуелски средства до специализирани клиники в известната с високите си постижения в здравеопазването Куба, където безплатно са им извършени очни операции и зрението им е възстановено. Също с помощта на милиарди долари от Венецуела аржентинският президент Нестор Кирхнер успя да върне задълженията на Аржентина към МВФ и да я освободи от неговата опека. Заедно с левия президент на Бразилия те обявиха война на глада в своите страни. На американската среща на върха в аржентинския курорт Мар дел Плата държавните ръководители на левия латиноамерикански блок единодушно се противопоставиха на лансираната от президента на САЩ Джордж У. Буш идея за създаването на Общоамериканска зона за свободна търговия, FTAA, от Аляска до Огнена земя, която би увековечила североамериканската хегемония в района.

        Малкото останали десни режими в Южна Америка – Мексико и Колумбия, трудно биха устояли дълго време на очертаващия се всеобщ ляв поврат на субконтинента. Причината за силното отдръпване на латиносите от Съединените щати се корени не само в традиционния им анти-американизъм, а по-скоро в отчайващата бедност, в която с по-малко от 1-2 долара на ден живее 1/4 от това население (над 322 млн. души) и в бруталната експлоатация, на която то е подложено на юг от Рио Гранде. Въпреки че икономиката на Южна Америка ежегодно бележи ръст от 2-3 %, широките слоеве от населението масово са изключени от облагите на този стопански растеж. В същото време белият “елит” тъне в неописуем разкош. Никъде другаде по света благата не са разпределени по-несправедливо, отколкото в Латинска Америка. Всички печалби от експлоатацията на природните богатства на субконтинента потъват в банковите сметки на транснационалните компании и на продажните местни управници. В такива условия на власт могат да се задържат за по-дълго само диктатори. Печалби в размер на трилиони долари всяка година масово се изнасят от латиноамериканските страни, а в инфраструктурата, в социалните сектори и в образованието им не се инвестира почти нищо. Затова броят на неграмотните между Рио Гранде и Огнена земя надхвърля 200 млн. души. Политиката на приватизация, на отворените пазари и свободния трансфер на капитали, проповядвана от апологетите на неолиберализма от МВФ като панацея срещу бедността и изостаналостта, все повече се възприема от населението като проява на лицемерна демагогия за налагане под прикритието на благозвучни фрази на егоистичен и користен икономически ред.
        Затова и традиционните, колаборационистки настроени партии на досегашните «антиелити», все повече губят доверие и постепенно се разпадат, за да отстъпят мястото на нови, масови социални движения, подобно на тези във Венецуела и Боливия. Тяхната политика на ренационализация и на връщане на държавата в основните отрасли на икономиката в интерес не само на нейните собственици, а на цялото общество, среща широка подкрепа и бележи вече успехи и в Уругвай, и в Бразилия.

        По този начин Латинска Америка се превръща в пример, който на практика доказва, че налаганият от пазарните фундаменталисти нов световен икономически ред не е безалтернативна, еднопосочна улица пред глобализиращия се свят. Необходима е политическа воля и решителност за реформиране на обществото, с което да спре ограбването на бедните страни от богатите индустриални държави и да се гарантира справедливо разпределение на природните ресурси и на създадените от човека блага. Тази истина бе прозряна още преди години от символа на антиколониализма Махатма Ганди, който я изрази кратко и ясно в мъдрата си мисъл: «На този свят има достатъчно блага за нуждите на всички, но не достатъчно за алчността на всеки!»

(1)         Индианците отглеждат традиционно растението кока. То често е единствения им извор за някакви приходи. Дъвчейки листа му, те притъпяват чувството на глад и на умора в резултат от голямата надморска височина, на която живеят. А търговията с кокаин идва значително по-късно, като босовете на наркомафията са изцяло от бялото, досега управлявало малцинство.

        Данните са по:
        Къдринка Къдринова, «Латиноамириканска перспектива», сп. «Ново Време» 11/2006 г.
        Морис Льоман, «Пропуквания в Латинска Америка», в. «Свят и дипломация», 07.2005 г.
        Морис Льоман, «Избори, които могат да променят страната», Монд Дипломатик 11/05
        Петър Бургхард, «Новата Южна Америка», в. «Зюдойче Цайтунг», 20.12.2005 г.
        Проф. Майкъл Шозудовски, «Брутално глобално», 2003, стр. 215
        Проф. Поул Кругмън, «Голямата разпродажба», 2004, стр. 230