БЪЛГАРСКИ АНТИФАШИСТКИ СЪЮЗ Bulgarian Anti-Fascist Union
ОБЛАСТЕН СЪВЕТ - РУСЕ
актуална политика, новини

 

 

Меню

За лихварите, банките и държавата

 

                                            Проф.  Велко Вълканов

 

         Лихварството, т.е. даване на заем под лихва е  неприемливо социално явление. Още в древността то е било морално осъждано, а по-късно  - и юридически. В редица страни то се преследва със сериозни наказателноправни мерки. Наказателно се преследва то и у нас. Съгласно чл.252, ал.1 от НК,  който без съответно разрешение извършва по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки, за които се изисква такова разрешение, се наказва с лишаване от свобода от три до пет години и с конфискация до 1/2 от имуществото му. Под банкови сделки в случая се разбира именно  даването на заем под лихва.  

 Оказва се следователно, че това, което не е позволено на отделното лице, е позволено на отделни институции, наричани    банки. С други думи, лихварството, упражнявано от отделно лице, е осъдително, лихварството, упражнявано от банките, не е осъдително. Напротив. Банкерите се радват на всеобщо уважение. Банкер е, казват, па го не питат…

      Няма да скрия собственото си неприязнено отношение към банките. Тъкмо банките стоят в основата на изживяваните  в Европа, а и в света тежки финансово-икономически кризи. Изкушавани от голямата печалба, те отпускат недостатъчно обезпечени заеми, след което, когато заемоискателят не успее да погаси някоя от съответните вноски,  просто го поглъщат.  Точно както боата поглъща оказалия се в неразумна близост с нея  заек. Пътят на банките към техните успехи минава през опустошената съдба на множество човешки същества по света.

 Банките носят в себе си и една постоянна опасност не само за  отделни свои  клиенти, а и за цялото общество. Те са взаимно свързани, поради което, ако една  от тях  фалира, фалират заедно с нея и много други банки.  За милиони граждани, вложили своите средства в тях, това е непоправима финансова катастрофа. Сривът на банкова система  предизвиква, по правило, всеобща финансово-икономическа криза, от която страдат и всички останали граждани на държавата.

          Възникнат въпроси, които настоятелно искат отговор.

 В трагичното положение, в което нашето общество се намира,  в това състояние на остра парична недостатъчност, когато гладът е притиснал милиони  българи, стои  преди всичко въпросът защо трябва да търпим банките да извличат  от нас своите големи  печалби, в резултат на което  те да стават все по-богати, а ние   все по-бедни. Предпоставя се тезата, че банките съществуват, за да обслужват интересите на обществото, а се оказва точно обратното - обществото съществува, за да обслужва интересите на банките.

Трябва при това да се подчертае,  че  богатеят за наша сметка предимно  чуждестранните, небългарските  банки.  В България има около 30 банки, от които само седем  се смятат за  български (като остава все пак да се питаме доколко те наистина са български). Останалите банки са чуждестранни. Именно те и доминират на нашия банков пазар. Пет чуждестранни  банки – УниКредит Булбанк, Банка ДСК, Обединена българска банка, Райфайзенбанк България, и Юробанк И Еф Джи България,   държат над половината от активите на пазара - 57.6%.    Тяхната печалба остава не у нас, а се изнася в съответната чужда държава.  Чуждестранните банки могат освен това да оказват опасно влияние върху вътрешната и външната политика на нашата държава. Те са добре прикрит инструмент за колонизирането на България и превръщането й в подопечна територия. Много често чуждестранните банки се  оказват  фактическото правителство на съответната държава. Истината е, че който командва икономиката, той командва и политиката на страната.

         Пита се с оглед на изложеното,  защо, ако трябва да има банки,  тези банки трябва да са не български, а чуждестранни.   Няма никакъв императив, който да налага това. Такъв императив  няма дори и в прословутата програма  „Ран-Ът”.  Може следователно да  се  направи изводът, че чуждестранните банки у нас са просто продукт  на недостойната капитулация  на българските правителства пред натиска на алчния чужд интерес, една капитулация, продиктувана не рядко и от користта на отговорни представители на българските правителства.

       Пита се по-нататък, ако трябва да има частни банки, защо не бива да има и държавни банки. Този път отговора намираме тъкмо в програмата „Ран-Ът”. Именно там се развива философията, че едновременно с  икономическа реформа в България трябва да се предприемат и реформи за ограничава­не на ролята на правителството (разбирай държавата) в банковата система. Програмата директно  изисква   приватизация на банки­те чрез продажба на акции на частния сектор. (Вж. глава 6. „Банкови системи и пазари на капитали”). Така застъпената теза е съвършено неприемлива.

         Следвайки   внушенията на „Ран-Ът”, нашето правителство реши  да въведе пазарната икономика у нас. Хубаво! Но откъде следва, че пазарната икономика трябва да изключи държавата като субект на същата тази икономика. Напротив! Държавата може и трябва да бъде на общо основание активен стопански субект.  На общо основание тя трябва да има и собствени банки. Като представител на общия интерес тя трябва да има дори предимство пред всеки представител на частен интерес.

От гледна точка на обществения интерес държавната банка има редица предимства пред частната банка. Основното предимство, предлагано от държавната банка, е, че печалбата, която тя получава, остава в самата държава, респ. отива в държавния бюджет и оттам – в различните социални фондове.  Днес нашата държава изпитва огромни затруднения в усилията да задоволи всички обществени потребности. Бюджетът за 2012 г. е по общо признание бюджет на мизерията. За да се осигурят няколко милиона лева,  правителството  прибягва до уволнението на хиляди служители и работници. Застрашено е съществуването на жизнено важни национални институции  - БАН, БДЖ, Пощите и пр.

Правителството осигурява приходи чрез данъци, такси и глоби, които са обаче крайно недостатъчни, за да покрият основни обществени нужди. Частната икономика е все още крайно неразвита (новите богаташи не инвестират парите си в производството), поради което не е в състояние да  осигури на държавата сериозни приходи чрез плащани от нея данъци. Вън  от това  нейните представители  са и недостатъчно коректни спрямо държавата. Милиони левове дължими данъци  биват укривани,  което принуждава държавата да търси липсващите й милиони от своите изнемогващи материално граждани.

Ето защо е необходимо да променим господстващата днес философия.  Без да национализираме съществуващите частни фирми (банки, предприятия  и пр.),  трябва да възложим на държавата едно активно участие в  пазарните процеси. Държавата трябва да има не само собствени банки, но дори и собствени производствени предприятия.   Така тя не само ще има свои собствени доходи,  но ще намали чувствително кръга на безработните. Мисля, че това всъщност е и пътят, по който трябва да  вървим  към социалната държава, а от там – към социализма. Държавната (изобщо обществената) собственост,   развивайки се,  постепенно ще   измества частната собственост, за да я направи накрая – в основната й част – обществено неоправдана.  

            Накрая  настоятелно  ще  помоля  да  бъда извинен, че  си  позволявам  да  обсъждам  проблемите  на  една   система,  която стои  достатъчно далеч от мен,  но все пак не толкова далеч, че да не може да ме направи своя жертва.

 

Статията е публикувана във в-к "Земя" на 4 декември 2011 г.

 
Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org