Хора и събития
Начало Начало    Контакти Контакти

Момичето в червено. Камушка, Камила Максимовна

Момичето в червено

История на портрет, продължаваща цял един живот

 

Момиченце в червена рокля седи на килима, подвила крака „по турски”. Портретът на, днес представляващ гордост за колекцията на Костромския художествен музей, е създаден през 1931 година от Петър Кончаловски. Тогава Камушка, както домашните наричали Камила, била само на пет години.

 

Шест години по-късно животът й се превърнал в кошмар, а през 1931-а – тантелени якички, лачени обувчици, бавачка, уроци по пияно... Днес Камила Максимовна е на 87 години – преди 7 десетилетия от живота й е изчезнал известният портрет, а се срещна с него отново благодарение на бележка във вестник „Аргументи и факти”.

Дъщерята на врага

Художникът Петър Кончаловски (1876–1956, лауреат на Сталинската награда, 1943; народен художник на РСФСР, 1946 – бел на прев.) бил приятел на бащата на Камушка – композитора и колекционера на западна живопис Максим Бенедиктов (1882–1937 – бел на прев.). В техния голям московски апартамент (Щетинский пер. № 9, кв. 1 – бел на прев.), където стените на хола не стигали за живописните платна с тежки рамки, били поставени картини дори в антрето. Освен ароматът на прясно изпечен пирог в дома често се носел и мирисът на туткал. Баща й изтъргвал саждите от намерените бог знае къде стари платна и с удоволствие майсторил рамки за тях. Сред гостите били балетисти от Болшой театър, актьори от Московския художествен академичен театър (МХАТ), изкуствоведи, литератори, художници, естрадни певци...

Момичето в червено. Камушка, Камила Максимовна

Детството на Камушка се прекъсва през 1937 година. Арестували баща й през една майска нощ (на 24 май – бел на прев.), конфискували колекцията му живопис, мебелировката, рояла, запечатали стаите. Портрета на момиченцето, нарисуван от художника Кончаловски, оставили – образът на дъщерята на композитора не бил потребен никому. Скоро след това майка й (Мария Ив. Самбидо, 1881–1983 г. – бел на прев.) загърнала картината в палто на мъжа си и я отнесла за съхранение у свои познати.     

За намаляване присъдата на композитора не помогнало и това, че още преди ареста си той бил предал като дарение на Музея на изобразителните изкуства „Пушкин” 15 от най-хубавите си живописни платна. Излъгали роднините, че Максим Бенедиктов е осъден на 10 години затвор без право на кореспонденция. Апартаментът и ценната колекция били предадени на някого, облечен с властта да се разпорежда с човешките съдби, а нейният доскорошен собственик в действителност бил разстрелян два  месеца след арестуването му, в деня на произнасянето на присъдата (по-точно: 3 месеца след ареста, на 25 август 1937 г. – бел на прев.).

 

И жена му била арестувана в нощни часове. Дори не се наложило да доказват вината й – била жена на враг на народа. Отсъдили 10 години, които да излежи в концлагер в Мордова – срок, в който да се поправи. 11-годишната Камушка също арестували, буквално измъкнали спящото дете от креватчето му. Хвърлили я облечена в басмяна рокличка в камионетката, където в тъмнината се чувало нечие дишане. В затвора взели пръстови отпечатъци на момиченцето, за делото направили снимки анфас и профил, с дървена табличка на гърдите, на която изписали фамилията на „престъпницата”. Колко денонощия прекарала в килията,  помни лошо.

Ако не било тропането по различни врати на най-популярния тогава артист на МХАТ Иван Москвин (1874–1946, носител на ордена „Ленин” 1937, 1944;  лауреат на Сталинската награда, 1943, 1946; народен артист на РСФСР, 1926, и на СССР, 1936 – бел на прев.) – приятел на Бенедиктов, момиченцето в най-добрия случай щяло да бъде изпратено в детски приют. Намерили лелите – сестри на майка й, и с мъки получили разрешение да им се предаде на детето за възпитаване. Така Камушка с по-малката си сестра попаднала у родственици.

 

Последната ваканция

Камушка била в девети клас, когато вдигайки прах с босите си крачета, покрай вилите на приградието, тичало момче с вик „Ура, започна войната!”. Били евакуирани цели трудови московски колективи. Съседи предложили на момичетата да пътуват с техния завод в посока на Волга, към.... Сталинград. Тогава никой дори не допускал какъв огън ще се изсипе там. И бягането от него ставало вече не с влакове, а с коли, в които впрягали биволи. В Саратовска област, където пристигнали, всички младежи над 15 години били събрани на гарата. Никой нищо не им обяснил, натоварили ги в „конски вагони” и в продължение на 3 седмици ги извозили на изток. Бъдещата работна сила заселили в освободените от концлагеристи сибирски лагери. Тези, които се опитвали да избягат, ги залавявали и съдили. Останалите учили да разчитат чертежи и да майсторят различни детайли на допотопни машини.

Глад и студ – на това не могли са свикнат. Кожата се залепвала по  ледените ръчки на машините. Раните не зараствали с месеци. Бинтовали пръстите си и продължавали да работят. Веднъж, когато Камушка си свалила засъхналите бинтове, върху тях останала... костичка от пръста й. Така едното пръстче останало завинаги по-късо от другите.

Работели с ден почивка, която получавали на две седмици. Изработените пари стигали за картофи, като разделяли „деликатеса” така, че един да им стигнел за три дни. При това трябвало да се борят за място върху чугунената печка. Картофените резенчета пържели между чуждите тенджери.

Когато войната завършила, било невъзможно да се завърне вкъщи със завода. На Кама дали отпуск – награда за постигнатите в работата успехи. През 1946 година от лагер се върнала и майка й. Не могла да я познае – от предишната красавица не била останала и следа. На главата си имала шал, изплетен с нишки, които взела от хастара на войнишки шинел; на краката й – боти, направени самоделно от парцали. В очите й бил заселен страх. „Жената на враг на народа” не можело да живее в столицата, не я приемали и на работа. Заживяла под наем в селска къща в Калужка област. За комат хляб или паница супа си заела с претапицирането на стари мебели, с кърпенето на дрехи. И себе си, и дъщерите си чувствала като хора от второ качество.

Дори след пълната реабилитация на родителите си (24 ноември 1956 г. – бел на прев.), десетки години след репресиите Камила Максимовна се старае да говори предпазливо, малко, замъглено. Уверена е, че и досега има хора, които се отнасят към репресираните с погнуса. Може би тя знае повече отколкото ние. Сега, независимо от възрастта си, Камила Максимовна оглавява обществена организация в помощ на репресираните в един от районите на Москва.

Парченца щастие

Момичето в червено. Камушка, Камила Максимовна

Разбира се, на света има и порядъчни хора. Приятелите на баща й помагали не един път. Помогнали да се върнат от Сибир в Москва, да постъпи в техникум, а след това – и в инженерен институт. Целият й по-сетнешен живот е свързан с едно работно място – зад чертожтата дъска в конструкторското бюро.

И женското щастие също не я подминало. Голяма част от връстниците, които трябвало да се оженят за момичетата от нейното поколение, загинали на фронта. Но Камила срещнала своя принц – развял перчем, на гърдите му медали, безгранично смел, весел. След сватбата Камушка Бенедиктова станала Камила Шмариго. След три години обаче останала вдовица, с малка дъщеричка на ръце. Мъжът й умрял от инфаркт, пред очите й, в един слънчев неделен ден, когато били на пикник край реката. Никога повече Камила Максимовна не се омъжила. Казват, че така и не намериила някой друг когото да обича.

Преди време прочела в „Аргументи и факти” бележка, отнасяща се до фонд, който събира наследството на Кончаловски. Написала до редакцията ни: „Случайно нямате ли телефона на фонда, за да запитам за една картина?”. Отговорихме й, изпратихме й телефон и се оказа, че портретът, който някога леля й продала, за да купят храна, е запазен. На  Камила Максимовна толкова се искало да го има поне на фотоснимка! За да види отново не себе си, а орнаментите на килима и плюшената покривка, японската кукла с порцеланово лице, зайчето в жилетка, която майка й кърпеше непрестанно..., да се потопи в безметежното детство, когато всичките още са живи...

Момичето в червено. Камушка, Камила Максимовна

Фондът подари на Камила Максимовна фотокопие на картината. След 70 години момичето в червена рокля гледа към своите внуци и правнуци с блестящи тъмни очи, доказвайки, че все пак в живота има чудеса. Само трябва да се научим търпеливо да чакаме.

Наталия БОЯРКИНА

Аргументы и факты, № 48, 2013, с. 78.

Превод от руски Живодар ДУШКОВ

Страницата е създадена :