БАС

Български Антифашистки Съюз

БАС - Русе

Quo vadis Europa?

Неофашистите и ултрадесните популисти в Европа


Д-р юр. н. Иван Аладжов


      Днес, 62 години след края на Втората световна война, зъл дух броди из Европа - това е кафявият призрак на неофашизма и в по-мекия си вариант на ултрадесния национализъм. В много от проведените през последните години избори десните националистически и неофашистки партии реализираха значителни успехи в Европа. Типичният избирател на неонацистите и на националпопулистите е млад мъж, с ниска степен на образование, който е безработен или върши неквалифицирана работа. Но за тях вече гласуват не само млади хора с нисък социален статут, а и част от средната класа. Този феномен намира своето обяснение във влошаващата се социална конюнктура и в растящата безработица, които създават благоприятната среда за разпространяване на идеите на ултранационализма и ксенофобията.

      По официални данни безработицата в ЕС вече надхвърля 10 % (като реалната е до два пъти по висока), а 28 % от всички граждани преди източното разширение на Съюза през 2004 г.живеят под прага на относителната бедност (т.е. с приходи под 60 % от средните за ЕС). Броят на безработните и на бедните постоянно расте и преди разширението достига в 16-те стари страни членки невероятната цифра от 100 млн.души, а тази цифра е нараснала след разширението с още няколко десетки милиона.

      (Делът на относително бедните по данни на Евростат е: ~ 50 % за Португалия и Гърция, стабилно над 30 % за Ирландия, Испания, Италия и Великобритания, над 20 % за Франция, Белгия, Холандия и под 19 % за Германия, Австрия, скандинавските страни-членки на ЕС и Люксембург).

      Страхът за бъдещето и за работното място все повече обхваща европейските общества, които се опитват все още да пазят своя висок стандарт на живот. Съответно все повече чужденците се възприемат като заплаха за благоденствието и за пазара на труда в отделните страни, въпреки че чужденците често работят най-мръсната, тежка и непривлекателна работа. И точно в такъв момент на политическата сцена се появяват неофашистите и ултрадесните популисти, които без колебание с елементарни лозунги сочат на смутените общества като виновни за сполетялото я имигрантите, левите сили и пак евреите. Те решително заявяват, че са готови да защитават безкомпромисно националните интереси и предлагат примитивни решения от типа на «чужденците вън», и умело използват насаждания от масмедиите след 11 септември 2001 г. общ страх, като подклаждат ксенофобия, расизъм и омраза към всичко иностранно.

      По идеология, цели и стратегия по-голямата част от тях се отличават от традиционните фашистки партии на миналото. Ортодоксалният неофашизъм, известен още като «кафяв тероризъм», има хиляди активисти само в Германия и Швеция. Идеологически той гравитира към американските неонацисти от «Арийска нация», «Бяла сила», «Ку Клукс Клан», «The Order» и др. фашистко-терористични организации.

      Расисткото движение на Скинхедите, привличащо безработни и лумпенизиращи се младежи, в повечето страни е партийно необвързано. Но в Германия се наблюдава тенденцията да бъде приобщено като уличен авангард към неонацистките партии под паролата «Борба за улицата и за сърцата на хората». Ксенофобските изстъпления на вандалите с бухалки в новите провинции на Федералната република са известни дори в Далечния Изток. Японски пътеводители предупреждават своите туристи да не посещават Източна Германия, или поне да се обличат в скъпи костюми, които да ги отличават от виетнамците, обичайната жертва на "бръснатите глави".

      Учителите от тези райони на страната откровено се страхуват да преподават пред фашизираните младежи обстойно немската история за нацисткото минало, имайки предвид, че тези юноши посещават училищата въоръжени с ножове, бухалки и наточени метални кръстове и звезди, които се хвърлят като бумеранг. Тези радикализирани и изпълнени с отчаяние, комплексираност спрямо западните си връстници и омраза млади хора (т.н. «никому ненужно поколение») са захвърлени без всякаква перспектива за своето бъдеще от държавата и обществото на произвола на съдбата. 17 години след обединението на Германия всяко семейство в т.н. Нови провинции е засегнато от парализираща обществото масова безработица, която на места достига реално над 50 %. На всякъде осезаемо се долавя социалния упадък, безперспективността и резигнацията на обикновения човек. Младежите масово се изселват в западните провинции, Скандинавия, Швейцария и Австрия. А немалка част от тези, които остават се радикализират и дори открито се фашизират.

      Ако си чужденец в някои региони (предимно по източните граници на Германия с Полша и Чехия) си изложен на постоянен риск за живота си от варваризирали се младежи. Това ненужно поколение избива комплексите си спрямо западните си събратя, които удавили се в своя егоцентризъм гледат на своите източни съграждани като на 2-ра категория хора, търсейки жертви (психологически отдушник) сред още по-слабите в обществената йерархия – чужденците.
       В Германия към милитантния т.н. «кафяв тероризъм», който усещайки снизхождението на силовите и правни органи към него, без задръжки сплашва, пребива, убива и подпалва, се причисляват няколко хиляди привърженици в общо 170 пронацистки формирования с най-малко 50 хиляди активисти и явно съдейки по регионалните избори след есента на 2004 г. с над един милион симпатизанти. Проучвания на общественото мнение в страната дори сочат, че около 15 % от германците откровено симпатизират с неонацистите.

      Подобно радикално фашизирани са фалангистите в Испания, «;Националната партия» на Португалия и ортодоксалните фашисти от «Нова сила» и «Социално движение» на внучката на Дучето, Алесандра Мусолини, в Италия. Но всички те не се радват все още на голяма популярност, като на предстоящите комунални избори в Италия се очаква радикалните фашисти от «Социално движение» да влязат в няколко регионални парламента.

      Изненада буди ортодоксалният неофашизъм в Швеция. По време на Втората световна война тя е неутрална страна. Нейното население обаче е проявявало открита симпатия към нацистката идеология на Третия райх. Шведското правителство дори е позволило преминаването през нейна територия на 2 милиона немски войници към фронтовете на Норвегия, Ленинград и северните райони на Съветския съюз. По този повод министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс, отбелязва през 1942 г.: «Неутрална Швеция направи за германските войски повече, отколкото можеше да се очаква».

      Неонацисткото движение в Швеция, с общо 50 представители в комуналните парламенти предимно в южната част на страната (Шонен), се състои от няколко организации, които са обединени в общ т.н. Националсоциалистически фронт
«Vit Makt» («Бяла сила»), а за радикално милитантни се считат около 1000 души.

      Значително повече последователи в Европа печели по-мекият вариант на неофашизма, изповядван от ултрадесните националистически партии. Техните идеолози отричат мултикултурните общества, проповядват ксенофобия към чужденците от по-бедните страни и призовават за прочистване на европейските държави от тях. Те се противопоставят на традиционните политически партии в своите страни, отричат представителната демокрация и се обявяват за либерализиране на стопанската дейност в рамките на отделната държава чрез ограничаване на нейната регулативна и преразпределителна роля в икономиката и социалния живот. Повечето от тях са отявлени противници на международните организации, особено на ЕС и НАТО.

      Партиите от "мекия" спектър на неофашизма са култивирали своите лозунги и риторика и отдавна участват активно в политическия живот. По-умерените италиански неофашисти от «Националния съюз» (необичайно проамерикански ориентирани за неонацистка партия), застъпващи се за единна държава със силна президентска власт, заедно с регионалните националисти и сепаратисти от «Северната лига» влизат 2001 г. в парламента с 16 %, и от 1994 г. бяха неразделни коалиционни партньори на медийния олигарх и мултимилиардер Силвио Берлускони. А лидерът на «Националния съюз» и бивш външен министър на Италия, Джианфранко Фини, е известен с възхвалата си на Б. Мусолини, като «голям политик и патриот» и обявяването на расовата политика на просъществувалата (слава богу) само 20 г. «Вечна III Римска империя» за достойна за подражание!?

      Във Франция партията на «Националния фронт» на Льо Пен, която все още бленува за превръщането на Северен Алжир в бяла френска колония и чиито членове активно участват в дясно-екстремистката организация «Нова сила», присъства в парламента с над 10 %.

      Белгийските националисти от «Фламанския блок» и «Националния фронт», които още от 30-те години мечтаят за «Велика Нидерландия», получиха на избори 11,5 %.

      Най-противоречив път изминава НПА - националистическата «Независима партия на Австрия» на Йорг Хайдер и Херберт Хаупт, която от 2000 до 2002 г.управлява във Виена и в последствие се срина от 28 % на 10,2 %. НПА е създадена през 1949 г. под името «Съюз на независимите» като събирателно движение на бивши нацисти. В последствие «независимите» еволюират в дясна т.н. националлиберална партия, която окончателно се отказва от амбициите си за обединена Велика Германия, за разлика от немските вечновчерашни (нео)нацисти от НПГ.

      Норвежките националисти от «Партията на напредъка», които достигат в изборите 14,6 %, «Швейцарската народна партия» с 24 % и датската «Народна партия» с 13 %, са прекъснали връзките си с ортодоксалните неофашисти и се вписват в легалния политически живот.

      Това доскоро можеше да се каже и за холандските ултрадесни от «Листата Пим Фортюн», които се ползват с около 6 % подкрепа на избирателите. Но след показното убийство на нейния лидер и по-късно на режисьора Ван Гох в страната все повече зачестяват расистко мотивирани престъпления и насилието срещу чужденци. А огънят на отрицанието и омразата подклажда новият ултрадесен популист, политика Геерт Вилдерс, който е и един от най-отявлените противници на разширението и интегрирането на ЕС, и безкомпромисен ислямофоб. Той риторично е обявил война на «европейската супердържава», на брюкселската евробюрокрация и пледира за премахване на еврото в Нидерландия.

      В Източна Европа се наблюдава процес на развитие на партии на националшовинистическа и на етническа основа. Първите си поставят ирационални цели за ревизия на съществуващите граници под лозунга «За велика Унгария» или «Велика Румъния», а вторите преследват сепаратистки намерения. Крайната националистическа десница на Румъния - «Народният съюз» и «Романиа маре» получиха на последните избори 21 % избирателна подкрепа. Националистите от Източна Европа обвиняват за всички неуспехи управлението на комунистите до 1989 г. и се борят за реабилитиране на профашистките режими и политици от 30-те години на миналия век. Така например «Словашката народна партия» мечтае за фашизоидна държава от типа на режима на Тисо, съюзник на хитлеристка Германия, а латвийските националисти (с 5,4 %) обявяват нацистките колаборатори за патриоти и национални герои.

      В България една немалка част от членове на протестната партия АТАКА (алюзия за хитлеристките «Щурмоваци» от 30-те години на миналия век) нескрито симпатизират и подражават на нацистката символика и реторика, и дори открито пропагандират расистки и ксенофобски лозунги.

      Описаните политически процеси и тенденции недвусмислено потвърждават, че ултранационалистите и неофашистите са се превърнали вече в трайно явление в политическия живот на повечето страни от Стария континент и наскоро с помощта на източноевропейските си последователи се обединиха в обща фракция в Европарламента. Възходът им се дължи на икономическите затруднения и на ускоряващия се социален упадък на широки обществени слоеве в повечето европейски страни - следствие на неолибералния икономически модел на обществено устройство. Националистическите нагласи се подкрепят и от засилената миграция на работна сила, от източното разширение на Европейския съюз, както и от недоверието към наднационалната и възприемана като недемократична власт на евробюрократите от Брюксел. Жертвите на национализма и неофашизма са най-вече малцинствата и чужденците от по-бедните страни. Нищо чудно националистките тенденции в бъдеще да се превърнат във вътрешни центробежни сили, които да застрашат обединяваща се Европа.