актуална политика, новини
Меню

Пошлост без граници

                                              проф. Велко Вълканов  

Опазването на нашия народ е невъзможно, без да се опази неговата духовна природа. България е натрупала  през вековете собствена култура, съсредоточена в песни и предания, в нрави и обичаи.  Както  всяка национална култура, така и  българската има постижения, които най-силно я изразяват. Чрез тях ние се оглеждаме в себе си, чрез тях се познаваме. Те са ни безкрайно мили, както са ни безкрайно мили собствените майки.  За  нас те са икони, пред които падаме на колене.  

Но за всички ли те са икони?

Преди години писах за едно предаване на Слави Трифонов (случва ми се понякога да хвърля поглед на това шоу), което ме ужаси. Някаква наета от Трифонов актриса пародираше стихотворения на Христо  Ботев и на Пею Яворов: “Жив е той, жив е, там на светофара...” и “Две хубави псувни на майка и сие...”  Спомням си добре: изключих телевизора и побягнах. Господи, каква омерзителна пошлост! Как са могли, как са дръзнали, питах се, да докоснат с мръсните си мисли тези свети за всеки истински българин стихове?!

Но пошлостта, както изглежда, няма граници нито във времето, нито в пространството. Примамвана от парите,  тя прониква къде ли не.

Онзи ден попаднах – отново пак случайно – на телевизионното предаване  на така наречените комици. Някакъв „комик” пародираше песента „Една българска роза”. Изпитах истинска болка. Предния ден слушах тъкмо тази песен, изпълнявана от незабравимата Паша Христова. Слушах я просълзен. И двете бяха вълнуващо красиви – и Паша Христова, и тази неизразимо българска песен!  А  „комикът”,   представен  ни като „артист” (каква обида  за думата артист!), си позволи непоносимо противната гавра както с Паша Христова, така и с великата българска песен. Такива хора трябва, извинете, да бъда бити с камшик – не за да им се причини болка, а за да им се сложи някакво клеймо на позора. (Един удар с бич ще е достатъчен!) Усилията да ни опозорят трябва да се върнат при тях с по-голяма сила. Но от „артиста” по-противна бе публиката – тя щастливо се смееше, узаконявайки пошлостта.  Нищо чудно в това: каквито са артистите, такава ще е и публиката. Артисти и публика взаимно се създават.

А СЕМ така и спи, така и нищо не вижда. Но спи ли наистина той,  или се прави, че спи?  Користта няма очи нито за красивото, нито за грозното. Тя има очи единствено за плащането в брой. 

Как наистина ще оцелеем при такива „артисти”, при такава публика и при такъв СЕМ?

А трябва все пак да има начин, който да сложи край на тази непрекъснато умъртвяваща ни  пошлост. Да го намерим, преди да е станало прекалено късно!

Статията е публикувана във в-к "Дума" на 9 март 2009 г.
В сайта на БАС се публикува с разрешение автора

 

 

 
Последно обновяване


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org