БАС

Български Антифашистки Съюз

ОС - Русе


130 години от смъртта на графиня Юлия Вревска
1841-1878

Едно от най-силните стихотворения в проза на И. С. Тургенев
"В памет на Ю. Вревская”


          Върху калта, върху воняща влажна слама, под навеса на стар сарай, отскоро превърнат в походна военна болница, в разорено българско селце – повече от две седмици тя умираше от тиф.
          Тя беше в безсъзнание — и нито един доктор даже не я погледна; болни войници, за които тя се е грижила, докато още е можела да се държи на крака, подред се изкачваха в своите заразени леговища, за да поднесат към напуканите й устни няколко капки вода от черепче на счупено гърне.
          Тя беше млада, красива; висшето общество я познаваше; от нея се интересуваха даже сановниците. Дамите й завиждаха, мъжете се влачеха след нея…двама-трима души тайно и дълбоко я обичаха. Животът й се усмихваше; но има усмивки по-лоши от сълзи.
          Нежно, тихо сърце... И такава сила, такава жажда за жертва! Да помага на нуждаещия се от помощ... тя не познаваше друго щастие...не познаваше — и не изживя. Всяко друго щастие мина покрай нея. Но с това тя отдавна се беше примирила — и цялата, пламтяща като огън неугасима вяра, отдаде в служба на ближните си.
          Какви заветни миосли беше погребала тя там, в дъното на душата си, в най-голямото скривалище, никой никога не е знаел — а сега, естествено, няма и да узнае. А и за какво? Жертвата е принесена… работата е свършена.
Но тъжно е да се мисли, че никой не е казал благодаря даже на трупа й – макар самата тя да се срамувала и да е била чужда на всякакво благодаря.
          Нека да не се оскърби нейната мила сянка от тези късни цветя, които аз се осмелявам да сложа на гроба й!

И. С. Тургенев „В памет на Ю. П. Вревска”
(Стихотворение в проза)

          На 12 април 1877 година Русия обявява война на Турция.

          Известието за обявяване на война развълнувало тогава всички слоеве на руското общество. В редиците на предвижващите се към Дунава военни части и съединения се премествали представители на всички класи и много националности от огромната империя.

          Юлия ВревскаСред тези неравнодушни към чуждата беда хора била и баронеса Юлия Петровна Вревска. Родена да бъде муза на художници, музиканти, "царица" на балове и приеми, тя избрала пътя на човешкия дълг. Получила разрешение да организира със собствени средства санитарен отряд за оказване на помощ на ранените. Завършила краткосрочен курс за медицински сестри и тръгнала към България.

          Юлия Вревская била дъщеря на генерал Варпаховски. Станала баронеса, след като през 1856 година се омъжила за барон Иполит Александрович Вревски, 24 години по-възрастен от нея, блестящ офицер, приятел на Лермонтов, три пъти награждаван със златно оръжие с диаманти и надпис „За храброст”. В Петербург домът на Юлия Петровна посещавали известни хора: тя дружала с художника Айвазовски, с поета Полонски, с писателя Тургенев.

          Съвместният живот на Юлия и Иполит Вревски продължил кратко. В края на август 1857 година И.А.Вревски бил тежко ранен и след няколко дни починал, оставяйки двадесет годишната вдовица в пълно отчаяние.

          Император Александър II оказал подобаващо се внимание на младата вдовица на прославения генерал: тя била назначена за почетна придворна дама в двора на Мария Александровна и заела видно място в петербургското общество.

          През 1870 година Юлия Петровна изпаднала в немилост, по всяка вероятност поради историята с неудачно омъжената си сестра Наталия. Тя напуснала двореца и отишла в имението си. През 1873 година в Париж тя се свързала с И.С.Тургенев, която връзка впоследствие прераснала в дружба. Баронесата не могла да предложи на Иван Сергеевич нищо, освен дружба. Тя останала вярна на паметта на съпруга си.

          На 19 юни 1877 година Ю.П.Вревска заедно с още 10 дами пристигнали в румънския град Яш, за където след два дни от България тръгнал поток от ранени и болни. Медицинският отряд работел без прекъсване и почти без сън. През септември 1877 година Юлия писала на сестра си: „Ние сме много изморени…през някои дни превързвахме до 5 сутринта, трудейки се неуморно”.

          След четири месеца изнурителен труд на отряда на Вревска дали два месеца отпуск, но като научила, че в България не достига медицински персонал тя се отправила в самия пъкъл — отишла в село Бяла, където започнала работа в 48-а военно — полева болница, разположена на три километра зад река Янтра.

          На 21 ноември 1877 година тя пише на сестра си: „…Макар и да търпя тук големи лишения, живея едва ли не в колиба, храня се лошо, животът е по душата ми и ми харесва. Ставам рано, мета и почиствам сама стаята си с глинен под, обувам дългите си ботуши, вървя три версти в страшна кал до болницата… Аз храня, превързвам и чета на болните до 7 часа… След това за нас пристига фургон или каруца и ни прибират нас, 5 сестри. Връщам се и отивам при сестрите да вечерям. Вечерята в Червения Кръст не е разкошна: кокошка и картофи, всичко това почти без чинии, без лъжици и без чаши…аз реших да бъда милосърдна сестра цялата зима; в крайна сметка, работа, която е по църцето ми…”.

          Писмо до Тургенев от 22 ноември 1877 г. „Скъпи и драги мой Иван Сергеевич. Накрая, струва ми се, буйната ми главица намери пристанище за себе си, аз съм в България в предния отряд на сестрите…Живея тук в българска колиба, но самостоятелно. Подът ми е пръстен и таванът е с четвърт глава по-висок мен… далече е всякакъв разкош, храня се с консерви и чай, спя на носилки на ранените и на сеното. Всяка сутрин ми се налага да ходя на три версти до 48-а болница…За 400 човека се грижим пет сестри, всички са тежко ранени. Често се правят операции, на които аз също присъствам.. връщам се в къщи в 7 часа с каруца на Червения Кръст. Често не спя през цялата нощ, ослушвам се към шума на улицата и очаквам турци…Отивам да вечерям, прощавайте, скъпи Иван Сергеевич, - и как Вие можете да живеете цял живот на едно място?...Предана Ваша сестра Юлия”.

          В навечерието на съдбоносната за себе си Нова 1878 година Юлия пише на сестра си Наталия: „Аз вече ти писах, че тук има много работа, за да мога да се реша да я оставя; тук всичко ме свързва, интересува; трудът е твърде по сърцето ми и не ме изморява, а болестите Бог ги ръководи. Тук аз съм подложена на епидемии по-малко, отколкото на други места. Днес ми донесоха един луд войник, той страда много, едва го завързахме към кревата в дреха за луди, едва го укротиха пет човека, но бедният все се хвърля. Толкова ми е жал за него. Аз го храня, той ме познава”.

          Не опазил Бог от болести Юлия Вревска. На 5 (17) януари тя се заразила от петнист тиф от този луд войник и, както всички опасни за околните, я сложили в отделен сарай. Болестта протичала скоротечно и тежко.

          Юлия ВревскаУмира на 24 януари (5 февруари ст. стил), ден преди да навърши 37 години. Бият камбаните на малката беленска черква. Целият простор звъни. Незапомнена студена зима. Дърветата стърчат като кръстове върху замръзналата земя. Небето е сиво и студено, свило се като за поклон. Ранените войници, за които тя се е грижила, копаят гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. Бият камбаните. Една велика душа остана завинаги в българската земя, под един обикновен камък, обвит в бръшлян, с издълбан кръст и надпис: "На милосердните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 г."

          Съществуват два документа, съобщаващи за кончината на Юлия Вревска.

          Ето първият: „Света — Троицката общност на милосърдните сестри с прискърбие известява, че в г. Бяла (България) почина след тежко боледуване вследствие на усърден труд по грижата за ранените и болни войници сестрата от Червения кръст, командирована от Света – Троицката общност, баронеса Юлия Петровна Вревска”.

          Вторият документ — писмо на военния лекар Павлов: „Покойната баронеса Вревска за кратко време от нашето познанство получи като жена пълната моя симпатия, а като човек — дълбоко уважение за строгото изпълнение на приетите от нея задължения…”.

          130 години вече на това свято място в парка на историческия музей жителите на Бяла и гостите скланят глава пред тази велика саможертва на руската благородница Юлия Вревская.

          Научил за смъртта й, Тургенев пише на своя приятел Аненков: "Нейната смърт дълбоко ме огорчи и потресе. Тя получи този мъченически венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертвоготовност". Той й посвещава едно от най-силните си стихотворения в проза "В памет на Ю. Вревская". Руският поет Я. Полински написва стихотворението "Под червения кръст", а Виктор Юго - "Руска роза, загинала на българска земя". За подвига й през 1977 г. беше създаден българо-съветският филм "Юлия Вревская".

Превод от руски Михаил Кръстев