актуална политика, новини

 

 

Меню

„За” и „против”  задължителното гласуване

 

                                           Проф. Велко Вълканов

 

         Темата „задължително гласуване” отново е предмет на активно обсъждане. Юристи и политици,  шоумени и политолози отделно и в групи  настойчиво предлагат да въведем този вид гласуване.  Една по-добра избирателна система  ще доведе по тяхно мнение до един по-добър  парламент, което по-нататък означава, че  ще бъде съставено едно по-добро правителство, което пък … и т.н.  и т.н.   Според   НДСВ, което започна   мащабна   кампания за събиране на подписи в подкрепа на задължителното гласуване,  тази  промяна в изборното законодателство  не само ще промени драстично статуквото, но и ще блокира неговото възпроизводство.

Тезата се защитава с  доводи, които заслужават определено  внимание.

         Подчертава се преди всичко, че вече много държави в Европа, Азия и Латинска Америка са въвели този вид  гласуване. Някои автори отбелязват, че задължителното гласуване  било  усвоено в 33 държави в света.  Да, но това означава, че в 160 държави  от всичко 193 (толкова са поне държавите-членки на ООН) то не е получило съответно признание.   В някои държави, в които гласуването  е задължително, неупражняването му  не е скрепено със сериозни санкции (напр. Белгия).  Сериозни санкции за неучастие в гласуването са предвидени в много малко държави  (например Гърция, Турция, Австралия).    Конституцията  на Италия  обявява участието в изборите за „граждански дълг” (чл.48),  което означава, че юридически то не е задължително.

Интересно е да се отбележи, че и в България е имало, някога, задължително гласуване.   Избирателният закон от 1882 г.  въвежда  двустепенната избирателна система (чл.1,ал.1), при която избирателите избират така наречените гласни, които от своя страна избират съответните представителни органи. Участието на гласните  в избирането на представителните органи е задължително и се осигурява чрез глоба в полза на общинската каса (чл.42).  По-късно, през 1919 г. в Избирателния закон   се внасят промени,  който предвиждат  задължителност на гласоподаването в изборите за народни представители, селски, градски и окръжни съвети (чл.96). Но  тези разпоредби  са изключение от трайно усвоения в нашето законодателство принцип, че гласуването трябва да е свободно..

         Идеята за задължителното гласуване се подкрепя и с довода, че  то ще  придаде по-голяма легитимност на представителните органи.  Колкото повече граждани участват в изборите, толкова по-легитимен ще е, смятат някои,  целият избирателен процес.   Доводът   е неприемлив. Една наложена с външни средства легитимност не може да се смята за действителна. Без изживявано от самите граждани вътрешно чувство за необходимостта  да   участват  в изборите, ще имаме една куха легитимност.   Лишени от сериозен смисъл са изборите, в които участват    мъртви души, т.е. хора, които нямат и не искат да имат никакво отношение към тях. Тялом те ще са избирателната секция, но духом ще остават извън нея. Само свободната воля  ще придаде  на изборите  действителност и следователно легитимност.

         Твърди се, че при задължителното гласуване се изключва възможността за купуване на гласовете. Съвършено несъстоятелен довод.  Търговията с гласовете на избирателите не може да бъде повлияна от обстоятелството, че те ще участват задължително  в изборите.  След като гласът на избирателя е тръгнал, така или иначе, към урните, всяка партия ще положи максимални усилия да го пренасочи към себе си.  На нея ще и бъде спестено усилието да уговаря избирателя да участва в изборите. Остава и само усилието да го накара да гласува за нейните кандидати. Търговията с гласовете следователно се опростява и улеснява.

         Несъстоятелен е също така и доводът, че политическите партии  щели да бъдат финансово облекчени, тъй като щели да бъдат освободени от необходимостта да агитират   гражданите да участват в изборите. По-скоро обратното. След като   е отпаднала необходимостта партиите да убеждават гражданите да участват в изборите, за тях става толкова по-наложително  да ги убедят да  гласуват за една от тях.  Когато на последната права пред избирателя   е останал  само въпросът „за кого да гласувам”,   тогава битката за неговия глас ще бъде възможно най-ожесточена.  В „бой последен” ще се хвърлят всички   резерви – юридически, морални, психологически и най-вече финансови. Строго взето, изборите  накрая  се печелят много често не от големите партии, а от големите пари.

         Срещу задължителното гласуване има достатъчно сериозни доводи.

         Преди всичко не може да се пренебрегне обстоятелството, че въпросът за участието в изборите е,   от конституционноправна  гледна точка,  въпрос на право, а не на задължение.  В чл.42 от Конституцията е изрично казано, че „Гражданите… има право да  избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа.”  Невъзможно е обаче едно право да бъде упражнявано насила. Насила може да бъде изпълнявано само едно задължение, а правото е именно право, а не задължение.  За да стане   задължение, то трябва да  промени своя конституционно-правен статус.    Необходимо е в частност  конституционно установената   възможност   за   участие в изборите да се прехвърли от  групата „права на гражданите”  в групата  „задължения на гражданите”.  Без промяна в Конституцията подобна трансформация в държавноправното битие на  правото на участие в изборите  не може да стане. 

         Необходимо е по-нататък да се отчита обстоятелството, че неучастието в изборите е също вид участие в тях.  То може да се разглежда като отрицателен вот относно цялата избирателна система или относно участващите в изборите партии и лица. То може да се разглежда  и като сигнал, адресиран до цялата политическа система, с който се изразява достигнало до краен предел недоверие към нея. Най-крайната точка на една съпротива е мълчанието.  Замлъкне ли един народ, тогава трябва да очакваме възможно  най-неприятните изненади.

          Трябва най-после да си отворим очите и за простото обстоятелство, че задължителното участие в изборите съвсем  не означава същинско участие в тях. Можем да накараме хората, заплашвайки ги с някакви санкции, да отидат до избирателната секция, но не може да ги накараме  да пуснат в плика действителна бюлетина. В плика може изобщо да няма бюлетина или  бюлетина с надписи  или знаци, изобщо една недействителна бюлетина.  Броят на недействителните бюлетини може да се окаже точно толкова висок,   колкото висок  би бил броят на неучаствалите в изборите граждани, ако участието в тях не е задължително.  Пита се освен това с какви санкции ще накараме гладните и босите да отидат да гласуват.  Ще им наложим глоба, т.е. ще им вземем мизерната пенсия, или   ще  ги пратим в затвора при завършените престъпници?

         Ще отбележа още една последица от изкуствено повдигнатия процент на участвалите в изборите граждани. Всеки по-висок процент действителни гласове води до повишаване  на изборния праг.  Това означава, че ще се затвори пътят на по-малките партии към  парламента и по този начин ще се намали възможността в парламента да се чуят повече и по-разнообразни гласове по изискващите решение проблеми на страната. НДСВ например никога няма да преодолее  един изборен праг от 4, та  дори и от 3 процента, ако действителните гласове са, да кажем,   5 милиона. При 5 млн действителни гласове изборният праг от 4 процента ще възлезе на 200 хиляди гласа, а  при изборен праг от 3 процента – 150 хиляди гласа. Това означава, че при едно толкова висока избирателна активност   нямат  шанса да бъдат представени в парламента например  НФСБ, получил в последните избори  131 169 гласа, партията на Кунева, получили в тези избори  115 190  гласа и ДСБ/БДФ, получили в същите избори  103 638 гласа.

         Не може, разбира се, да има съмнение, че във всички случаи е по-добре  да имаме едно максимално участие на гражданите в   изборите.  Но това трябва да се постигне не с   използването на различни форми на насилието, а с доводи, които ще убедят  гражданите,   че тяхното участие в изборите  има своята висока стойност.  Именно в изборите те ще докажат, че са действителните стопани в тази държава, че те и само имат правото да решават нейните основни проблеми. Същински граждани на страната са само активните граждани.

        

Статията е публикувана на 2 декември 2013 г. във в-к „Преса”

 


Брояч на посещенията
Контакти: bas-os@bas-bg.org