Български Антифашистки Съюз

Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе

 


 

 

Слабото звено в правозащитната ни система

Проф. д-р Велко Вълканов
 
  Съдебната система е подлагана на почти непрекъснато обругаване Острието на критичната вълна е насочено, както винаги, преди всичко срещу съдилищата. За провалите в борбата срещу престъпния свят са обвинени именно те. Използва се един силно звучащ довод: полицията хваща престъпниците, съдилищата ги пускат.
Съществуват, разбира се, достатъчно основания да сме недоволни от работата на съдилищата. Те не проявяват очакваната от тях повишена активност в борбата, ангажирала най-високи социални ценности. Много наши съдии работят не с чувството, че изпълняват възложена им от обществото   отговорна мисия.
Но критиката на съдилищата не бива да излиза извън границите на своите действителни основания.
  Външно погледнато, често става наистина така, както ни казват: полицията хваща престъпниците, а съдилищата ги пускат. Но ако се заровим в съответните дела, ще установим, че причината за наблюдаваното явление далеч не винаги е в самите съдилища. Не бива да се забравя, че съдът действа при точно установени в наказателното съдопроизводство правила. За да осъди “хванатия престъпник”, съдът се нуждае от доказателства, събирани при това по точно определен от закона начин. Доказателства, събрани в нарушение на процесуалните разпоредби, се изключват от доказателствения материал. Необходимо е по-нататък събраните доказателства да водят по един категоричен начин към извода, че обвиняемият е извършил приписваното му в обвинителния акт престъпление. Не бива да има никакво съмнение в истинността на всяко от обстоятелствата, върху което се гради убеждението, че обвиняемият е виновен. Още от римско време идва максимата:
in dubio pro reo, т.е всяко съмнение се тълкува в полза на обвиняемия. Твърде често обаче пред съда биват изправяни обвиняеми, за чието осъждане събраните доказателства са недостатъчни. Какво тогава трябва да направи съдът? Законът не му е предоставил никакво право на избор: в такива случаи той е длъжен освободи, респ. да оправдае обвиняемия. Нека не забравяме и презумпцията, че до осъждането на подсъдимия с влязла в сила присъда той се смята за невинен.
  По общо правило не съдът събира доказателствата за вината на привлеченото към наказателна отговорност лице. Те се събират от органите на следствието, но преди да се съберат от органите на следствието, те се събират от органите на Министерството на вътрешните работи и в частност от полицията.
  Полицията е онова звено от системата на държавния апарат, което трябва преди всички други да реагира на появили се признаци на престъпна дейност. Още при първия сигнал за нечие престъпно поведение тя е длъжна да използва всички предоставени й от закона средства, за да предотврати съответното престъпление, ако то е в процес на извършване, или, ако то е вече извършено, да обезвреди (да задържи) извършителя и да събере доказателствата за неговото извършване. В това отношение полицията разполага с огромните възможности, предоставяни й от Закона за специалните разузнавателни средства. Тя е в състояние да установи денонощно наблюдение върху заподозряното лице, така че във всеки момент да знае какво това лице върши. Следователно – нека подчертаем това - съвсем не е достатъчно полицията да арестува (да “хване”) уличения в престъпна дейност гражданин. Необходимо е тя заедно с него тя да “хване”, т.е да събере и всички доказателства за извършеното от него престъпление. Ако предавайки на съдебната власт заподозряното лице, полицията не представи и съответните доказателства, цялата й дейност по случая остава всъщност без всякакъв смисъл. Органът на следствието, а евентуално по-късно и съдът, както вече отбелязах, няма как да не освободят, респ. да не оправдаят обвиняемия. Кой тогава е виновен за “пускането” на “хванатия престъпник” - съдебната власт, или полицията? Нека посоча откъде идва погрешният отговор: дефектите в доказателствения материал се осъществяват в полицията,  но се проявяват в системата на съдебната власт , поради което някои хора изведнъж решават, че те са дефекти именно на съдебната власт. Не, те са дефекти в работата на полицията. В съдебната власт те само са намерили своя външен израз.
  Не е особено удоволствие за мен да кажа, че нашата полиция не работи добре. И не виждам как всъщност тя и би могла да работи добре. Създавани с десетилетия кадрови работници с огромен опит в  борбата срещу престъпността бяха изхвърлени от МВР поради зле разбирани политически интереси. Разгромен бе и агентурният апарат, чрез който престъпният свят бе подложен на постоянно наблюдение "отвътре". Но първите хора на полицията предпочитат повече външните ефекти, а не мълчаливата къртовска работа по изграждане на ефективно действащ механизъм за обезвреждането на опасния и безогледен противник.. В това отношение вниманието ни привлича преди всичко главният секретар на МВР, който носи и основната отговорност по организацията на борбата с престъпността.
  Нямам и не мога, разбира се, да имам нищо против Бойко Борисов. Много е възможно той да притежава някои наистина положителни качества.  Силно обаче се боя, че медийният Бойко Борисов няма нищо общо с реалният Бойко Борисов. Медийният Бойко Борисов е титанът, който саможертвено и лично ръководи едва ли не всяка акция срещу престъпните банди, реалният Бойко Борисов е това, което е действителният резултат в борбата срещу тези банди. Б. БорисовЛошо услуга му правят на този човек нашите медии. Те следят и шумно отразяват всяка негова стъпка. Вчера играл тенис с някакъв посланик, днес благоволил да се срещне с президента. Представят ни го като политик, че дори и като държавник, докато той всъщност е само един висш административен служител, който по силата на длъжностната си характеристика няма дори и правото да се занимава с политическа дейност. На кой друг заместник-министър е позволено това, което позволяват на Бойко Борисов? Първият полицай на държавата е длъжен не да приказва, а да действа. Големите полицаи никога не излизат на светлина, те винаги остават в сянката на събитията, защото добре разбират, че така в сянка остават и намеренията им в борбата срещу престъпния контингент. 
  А медиите трябва да намерят най-после разумната мярка на нещата. (Стига вече! В България има предостатъчно голи царе.)  Като дават на Б. Борисов невярна представа за значението на собствената му личност, те всъщност го погубват. (Пагубно е да нямате реална представа за себе си.) Но в случая медиите  правят нещо още по-лошо: те скриват от нашата общественост същинските слаби звена в системата от органи за борба срещу престъпния свят и по този начин предопределят неуспеха й. А това е наистина лошо, много лошо!
 
 
София, 11 октомври 2004 г.