Български Антифашистки Съюз

Български Антифашистки Съюз

Областен и Общински Съвети - Русе



 

 

 

 

 

9 септември – велик ден в нашата история


Проф. д-р Велко Вълканов


  В нашата нова история има две велики дати – 3 март 1878 г. и 9 септември 1944 г. 3 март е денят на нашето национално освобождение, 9 септември е денят на нашето социално освобождение.
Велик ден е 3 март, защото той ни даде свободата да се чувстваме българи. Но не по-малко велик ден е и 9 септември, защото той ни даде свободата да се чувстваме човеци.
9 септември бе ден с двояко значение.
Той бе най-напред ден на освобождението ни от фашизма.
На 9 септември нашият народ постигна своята дълго жадувана победа над мракобесието, наречено фашизъм..
Борбата срещу фашизма започна на 9 юни 1923 г., когато бе свалено законното правителство на Ал. Стамболийски, а самият Стамболийски и хиляди негови сподвижници бяха зверски убити;
продължи през септември 1923 г., когато народът се вдигна на законно въстание срещу узурпаторите на държавната власт;
премина през страшните априлски нощи, когато бяха избити някои от най-добрите представители на нашата художествена интелигенция – Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и още много други,
достигна своята кулминация през жестоките години на Втората световна война, когато хиляди патриоти се вдигнаха на въоръжена борба срещу немския фашизъм и съюзените с него български власти,
за да достигне до победния 9 септември 1944 г. На 9 септември въстаналият народ завзе принадлежащата му по право държавна власт.
Справедливостта изисква да кажем, че победата на 9 септември в най-голяма степен бе улеснена от победния марш на Съветската армия, която, преследвайки немско-фашисткото чудовище, навлезе и в нашата страна. Заедно с това обаче трябва да подчертаем, че никаква чужда армия не би могла да осигури властта на един народ, ако той самият не е готов да я вземе. На път за Берлин Съветската армия навлезе например и в Австрия, но там не бе установена народнодемократична власт. Очевидно е, че без нашите славни партизани, бойните групи, концлагеристите, ятаците, излезлите от затворите антифашисти, с други думи, без вдигналия се на въстание народ, нямаше да има народна власт и следователно самата победа над фашизма нямаше да има необходимата трайна основа.
Днес определени обществени среди се опитват да отрекат историческото значение на 9 септември.
Отрича се най-напред значението му на ден на победата над фашизма. Използван е доводът, че в България не е имало фашизъм. Примитивен довод.
В България имаше фашизъм – жесток и безскрупулен, какъвто може да бъде само фашизмът.
Фашизмът е безогледността в използването на средствата за поддържане на една противонародна власт. Фашизмът е власт, необвързана нито от морала, нито от закона. Тъкмо такава бе властта, съборена на 9 септември 1944 г.
Фашизмът в България се прояви в няколко насоки.
1. Той се прояви най-напред в законодателството. България се опозори с типичните за фашизма расистки закони. Законът за защита на нацията бе пряка заемка от немсконацистките расистки закони. Евреите бяха подложени на безчовечно преследване. Те бяха прогонвани от своите домове и пращани по лагери. Над 11 хиляди евреи от Беломорието и Тракия, които тогава се намираха под българска юрисдикция, бяха предадени на немците и изпратени в лагерите на смъртта. От всички тях се върна жив само един.
2. Фашизмът се прояви и като непосредствената политическа практика. Политическите партии бяха забранени, а политическите противници бяха подложени на жестоко преследване. Без съд и присъда бяха избити хиляди партизани и ятаци, запалени и изгорени бяха и хиляди къщи, стотици хиляди антифашисти минаха през затворите и концлагерите. Самият аз бях свидетел на някои от кървавите прояви на фашизма. През юли 1944 г., само два месеца преди 9 септември, когато на власт бе правителството на Багрянов, Димитър Чивгънов и Петко Шидеров – наши съседи в Солницата край Провадия бяха задържани и заедно с още 17 души, след зверски изтезания, бяха избити без съд и присъда край село Ганчево, провадийско.
3. Фашистката природа на държавната власт в България намери категоричен, не подлежащ на оспорване израз, и в обстоятелството, че България стана съюзник на нацистка Германия, т.е. на една свръхфашистка държава. Като съюзник на фашистка Германия тя се бореше за постигане целите на тази фашистка Германия. Но каква държава трябва да е онази държава, която се бори за осъществяване на целите на фашизма. Това може да е единствено и само фашистка държава.
Тези оценки, давани днес от нас, са давани по онова време не само от комунистите. Пред мен е първият брой на в. “Земеделско знаме”, издаден на 14 септември 1944 г. И ето какво можем да видим в този забележителен паметник на преживяните в ония дни събития.
На трета страница е публикуван голям репортаж под заглавието “Стохилядна манифестация из улиците на разрушена и опожарена София”. Репортажът започва с думите:” Неописуема е радостта на българския народ от победата на Отечествения фронт. От различни краища на столицата, от околните села и градове идват дълги колони, които заливат столичните улици и площади. Граждани, мъже и жени, шумкари и войници са се примесили в едно колективно тяло, което е получило своя колективна душа: душата на един народ, който е получил свободата си и не желае на никаква цена на я загуби.”
По-нататък се дават речите на някои от ораторите на митинга. И ето какво казва Борис Бумбаров – министър на благоустройството в правителството на Отечествения фронт:
“Двадесет години борба, жертви, концентрационни лагери, изгнание, страдание по затворите. И сега изведнъж зората на свободата изгрява.
Толкова мъченици имаме – всички бяхме станали мъченици. И затова тъй голяма е радостта на всички ни. Но заедно с радостта ни в душите ни са живи спомените за жертвите. И нека в този час да кажем: поклон пред скъпите жертви на мракобесието, фашизма и монархизма.”

И по-нататък: “Другари, ние дойдохме при вас заедно с героите от народното освободително движение, с така наречените шумкари. Вечна слава на живите и на мъртвите, които паднаха в славната борба за свободата!”
Лъжедемократите у нас се опитват, по-нататък, да отрекат и общонационалния характер на 9 септември. 9 септември бил дело на Комунистическата партия. Това е също невярно.
Доколкото фашизмът бе опасност за цялата ни нация, борбата срещу него бе общонационална задача, поради което в тази борба се включиха всички действителни патриоти – комунисти, земеделци, социалдемократи, звенари, радикали, буржоазни демократи, безпартийни. Вярно е, че комунистическата партия бе водеща сила в борбата срещу фашизма. Тя даде и най-много жертви в тази борба. Но това обстоятелство не отнема общонационалния характер на победата на 9 септември.
Нека припомня, че на 9 септември държавната власт бе овладяна не от Комунистическата партия, а от Отечествения фронт – една широка коалиция, в която бяха представени четирите най-големи по онова време партии: БРП (к), БЗНС “Ал.Стамболийски” (известен още и като “Пладне”), БРСДП и Политическият кръг “Звено” (по-късно към ОФ се присъедини и Радикалната партия). В правителството на ОФ комунистите съвсем не бяха мнозинство – те имаха само една четвърт от общо 16-те министерства. Представители на БРП(к) в МС бяха Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и д-р Рачо Ангелов; БЗНС “Ал.Стамболийски” участва в правителството на ОФ също с четирма министри – Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Держански. БРСДП бе представена с двама души – Димитър Нейков и Григор Чешмеджиев. Солидно представен в правителството бе и Политическият кръг “Звено”: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Петко Стайнов и Станчо Чолаков. При това “Звено” имаше някой от най-важните министерство: Кимон Георгиев бе министър-председател, Дамян Велчев - министър на войната, а проф. Петко Стайнов – министър на външните работи. В правителството намират място и двама безпартийни – Димо Казасов (като министър на пропагандата) и проф. Петко Стоянов (като министър на финансите). Комунистите не доминираха и в регентския съвет. В него влизаха освен комунистът Тодор Павлов и двама буржоазни политици – Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски.
Общонационалният характер на делото на 9 септември намери категоричното признание на всички големи личности от онова време.
Пред мен е в. “Народно земеделско знаме” от 9 септември 1946 г. Тук на първа страница в ляво, т.е на най-челното място във вестника е публикувана статията на Никола Петков “9 септември”, в която между другото можем да прочетем следното:
”Наистина голяма историческа дата. Цели двадесет и една години българският народ се бори, за да я осъществи. На 9 септември 1944 г. българският народ – земеделци, работници и народнически интелектуалци – събори фашистките управления, личните режими и монархията и тури край на дворцовата външна политика, която бе обвързала България към тевтонската колесница и направи три национални катастрофи.
... Делото на 9 септември е народно дело.”

Искам да подчертая, че тази статия е писана цели две години след 9 септември 1944 г., т.е. когато Н. Петков е вече в опозиция на правителството. Конфликтът, в който се е оказал с Отечествения фронт, не му пречи да даде обективна оценка на тази историческа дата.
Някои среди отричат делото на 9 септември и заради извършени след 9 септември репресивни действия.
Трябва най-напред да се каже, “след 9 септември” не означава и не може да означава “поради 9 септември”. Това, което става на 9 септември 1944 г. само по себе си няма никакво отношение към осъществени по-късно от отделни лица или отделни държавни органи неправомерни действия. Недопустимо е делото, осъществено на една дата, да се държи отговорно за дела, настъпили след тази дата. Те имат различни източници и поради това трябва да имат и различна оценка.
Случаите на саморазправа след 9 септември имат своя източник преди всичко в гражданската война, започнала на 9 юни 1923 г., но незавършила на 9 септември 1944 г. Тя продължи и след тази дата. Невъзможно е една толкова ожесточена и кървава борба да бъде преустановена за един ден, за една нощ. Спомнете си, че избиваха наши другари чак до 7-8 септември 1944 г. Как може да се мисли, че още на другия ден всичко ще се забрави, ще се забрави и неизбежното чувство за мъст. Живите партизани още помнят призива на загиващите в боя: “Отмъстете за мен, другари!” Извънсъдебна разправа с фашистите и техните прислужници (при това в много по-драстични форми) имаше във всички страни, където фашистите вилняха – Франция, Норвегия, Италия, Белгия и други. Мусолини и неговата любовница Петачи съвсем не бяха съдени от държавен съд. Заловени от партизаните, те бяха разстреляни и обесени с главата надолу. Ще кажа така: Никой няма право да съди един народ, когато той по свой начин се избавя от тираните си.
Не бива по-нататък да забравяме, че репресиите имаха своя източник и в започналата енергичната съпротива от страна на съхранили се сили на фашизма срещу новата народнодемократична власт. Създаваха се нелегални организации, саботираха се общонационални мероприятия, саботираше се дори и Отечествената война и пр. Тези действия не можеха да останат без отговор.
Към “греховете” на 9 септември някои хора отнасят и Народния съд. Но в случая се проявява истинско безочие.
Първо, създаването на Народния съд ставаше въз основа на международни актове, приети от антихитлеристката коалиция. Такива народни съдилища (трибунали) бяха създадени в редица други страни, а непосредствено след края на войната бяха създадени и два международни военни трибунала – Нюрнбергският и Токийският. Нюрнбергският трибунал, пред който бяха изправени да отговарят за своите престъпления 24 нацистките величия, осъди 12 от тях на смърт чрез обесване, а на 9 души наложи много години затвор. Пред Токийския военен трибунал бяха изправени 28 японски военнопрестъпници, които също получиха заслужени наказания.
Второ, Народният съд у нас бе създаден по общо съгласие на всички партии, включени в Отечествения фронт. Нека отново надникнем във в.“Земеделско знаме” от 14 септември 1944 г. Тук е публикуван позивът на Никола Петков, излъчен по радиото на 13 септември, в чиято т. 7 четем:
“Народен съд за всички, които са ограбвали, подтискали, измъчвали и безчинствали с българския народ, които обявиха война и изправиха страната ни пред нова катастрофа.”
Не можем обаче да пренебрегнем факта, че наистина имаше и хора, несправедливо подложени на репресии – главно земеделци и социалдемократи, за което естествено можем само дълбоко да съжаляваме. Тези репресии в никакъв случай не могат да се вменяват във “вина” на 9 септември. Обяснението за тях трябва да се търси в някои неверни представи за класовия враг и класовата борба. Пренебрегната бе простата истина, че не всеки, който не споделя нашите възгледи, е и наш враг.
Тук заслужава да се отбележи твърде интересното обстоятелство, че редица личности, претърпели през ония години тежки репресии, не сметнаха за възможно - дори и в наши дни - да се отрекат от делото на 9 септември.
Когато през 1991 г. приемахме Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ДВ бр.50 от 25 юни 1991 г.), не друг, а д-р Петър Дертлиев, народен представител от Шестото велико народно събрание (1946-1949 г.), понесъл след 1947 г. несправедливи репресии, прие да се говори не за репресиите след 9 септември, а за репресиите след 12 септември 1944 г. Той, антифашистът, не поиска светлата дата 9 септември да свърже с осъществените по-късно репресивни действия спрямо опозиционните дейци. И чл. 1 от този закон прие една именно такава редакция: “Обявява се политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически и религиозни убеждения през периода от 12 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.” Разликата на пръв поглед не е голяма, но в нея е заложен, както разбираме, дълбок символичен смисъл.
Победата на фашизма е огромна, тя е наистина историческа, т.е. тя във всички случаи ще влезе в историята на нашия народ. Но тази победа, макар и велика, не е все пак достатъчна. Не е достатъчно да се освободим от фашизма, необходимо е да се освободим и от онази обществено-икономическа система, която непрекъснато поражда не само опасността от фашизъм, но и всички други социални аномалии. Необходимо бе следователно едно второ, ново, още по-пълно освобождение - освобождението от безчовечната капиталистическа система. Необходимо бе, с други думи, да се изгради едно социалистическо общество.
9 септември не бе ден на социалистическата революция. Но той създаде всички необходими предпоставки за една мирна социалистическа революция. В това именно се състои второто – и ще кажа - още по-велико значение на 9 септември.
Социализмът е качествено нова обществено-икономическа система. Това е система, в която основната ценност са не парите, не имуществото, а човекът, човешката личност. Парите, превърнати в основна ценност и в основна цел на капитализма, при социализма са единствено и само средство. Цел е човекът, неговото развитие в съответствие социалната му същност. Социализмът осъществява – в границите, определени от природата – възможно най-висока степен на равенство. Всички имат относително равно отношение към средствата за производство. Никой никого не експлоатира, никой никого не поставя в икономическа зависимост. Социализмът осигурява на всеки човек условия за съответен труд и по този начин - условия за неговото човешко развитие, доколкото именно в труда и чрез труда човекът е в най-голяма степен човек. Социализмът означава освен това мир и братство на народите. Създавайки относително равното отношение към средствата за производство, той отнема и основанието едни хора да убиват други хора. Човек за човека е не вече вълк, а именно човек, който има същите естествени права, които има всеки друг човек – правото на живот, правото на здраве, правото хляб, правото на щастие. Това, което човек иска за себе си, това той иска и за другите. Със социализма завършва предисторията на човека, за да започна същинската негова история. Няма и не може да има история на човека, ако самият човек е все още не човек, а само придатък (принадлежност) към някакво имущество и в частност към капитала.
В течение на 45 години ние строихме социализъм. Можем с задоволство да кажем, че постигнахме извънредно много. В редица направления нашата промишленост достигна европейско и дори световно равнище. Нашето земеделие, поставено на кооперативни начала, също завладя високи върхове. За науката, културата и изкуството настъпи истински златен век. Народът ни заживя в мир и труд. Нямаше безработни, нямаше гладни. Образованието и здравеопазването бяха напълно безплатни. Престъпността бе сведена до минималните си размери, нямаше поръчкови убийства, нямаше наркомания, нямаше проституция. Нека при това не се забравя, че своята съзидателна дейност ние започнахме от едно равнище далеч под нулата. В продължение на 4 години България бе тотално ограбвана от Хитлеристка Германия, икономиката ни бе разрушена, трябваше да плащаме и милиарди долари репарации. И въпреки това успяхме. Ние доказахме, че социализмът е осъществим, че той е действен обществен строй.
Имахме, разбира се, своите слабости и недостатъци. В своето усърдие доведохме някои сами по себе си правилни тези до абсурд. Социализмът предпоставя висока степен на обобществяване на средствата на производство, но това не означава, че той изключва дребната трудова частна дейност. Водени от чувството, че сме обкръжени от врагове, ние ограничихме пътуванията в чужбина. В защитата на социализма ние преминахме отвъд границите на разумното и подложихме на репресии хората за един разказан виц.
Нека обаче веднага да кажа, че колкото и да са неприятни, всички тези недостатъци съвсем не бяха органически присъщи на социализма. Поради това именно те бяха лесно отстраними. Те можеха да бъдат отстранени с едно решение на ЦК на БКП, с едно решение на МС, с един закон на Народното събрание.
За огромно наше огорчение ние, преди да бяхме успели да отстраним козметичните дефекти на социализма, загубихме самия социализъм. Това бе огромно бедствие не само за нашия народ, за всички народи, живели при социализма, ще кажа дори - за цялото човечество. Конструктивните грешки в установения политически режим, масираният натиск от страна на световния капитализъм, предателството на съветската върхушка доведоха до печалния за всички ни резултат – срива на социализма.
След 10 ноември 1989 г. у нас с много бързо темпо се възстанови капитализмът при това в неговия възможно най-грозен вариант. В страната ни нахлуха изведнъж всички негови пороци. Масова безработица, мизерно социално осигуряване, жалко здравеопазване, рухнало образование, постоянно нарастваща престъпност, корупция, проституция, наркомания. В окаяно състояние се намира нашият духовен и културен живот. Страната ни е залята от помията на американското кино, насаждащо цинизъм, безнравственост, бездуховност. Нацията ни чезне духовно, но чезне и физически. Стотици хиляди млади хора напускат страната, превърнала се за тях в мащеха. Демографският срив е очевиден за всички. След 50 г. българите ще бъдат половината от това, което са днес, а след още 50 години ще бъдат малцинство, с което едва ли някои ще се съобразява.
Изправени пред сполетялата ни социална катастрофа, ние се оказваме напълно изоставени от държавата. Тя абдикира от всички свои задължения към нас, хората на труда, за да се постави в услуга на новата капиталистическа класа. С нейна помощ шайка престъпници ни отне огромното имущество, което в продължение на половин век създавахме. Днес функциите на тази държава се свеждат преди всичко до охрана на придобитото по криминален начин имущество. Можем с дълбоко прискърбие да кажем, че държавата у нас не е наша държава. Ще си позволя, основавайки се на класиците на марксизма, да кажа, че тази държава е само комитет, който управлява общите работи на господстващата капиталистическа класа.
Трагично е международно - правното положение на България. Държавата България е напълно лишена от своя суверенитет. Тя безпрекословно изпълнява даваните отвън указания, и преди всичко указанията на Вашингтон. Един агент на ЦРУ се разпорежда като истински генерал-губернатор със съдбините на страната ни. Бяхме вкарани в агресивния блок НАТО, бяхме вкарани и в престъпната война срещу Ирак. Безропотно се подчиняваме на американския тип глобализация, която носи на човечеството опасността за самото му съществуване.
Можем изобщо да кажем, че затънахме в истинско блато от всички възможни социални пороци. Това са, както вече всички разбираме, пороци, които са дълбоко свойствени на установената в страната ни капиталистическа система. При условията на тази система те са съвършено неотстраними. Никакви закони и никакви измислени герои като Бойко Борисовци няма да се справят и с престъпността, и с корупцията, и с наркоманията, и с проституцията. Тези пороци могат да бъдат отстранени само ако бъде отстранен техният източник – проклетата капиталистическа система.
Днес повече от всякога ние разбираме какво загубихме, загубвайки социализма. Наблюдава се синдромът на загубеното здраве. Както човек може да оцени здравето само когато го загуби, така и ние можахме да оценим цялото величие на социализма едва след като го загубихме. Тъжното е обаче, че много хора се примириха с тази загуба. Още по-тъжно е, че и някои партии, изповядващи довчера социалистическия идеал, се примириха със социалната катастрофа. Социализмът не е вече елемент от тяхната програма. Издигат се изцяло социално-либерални тезиси, които водят единствено до укрепване на противочовешката капиталистическа система. Копнежът на хората по социализма те наричат носталгия, натоварвайки тази дума с подчертано негативен смисъл. Строго взето това не е носталгия. Носталгията е чувство, насочено към миналото, а изживяваното от нас чувство по повод загубата на социализма, е насочено към бъдещето.
Дълбоко грешат ония, които мислят, че социализмът е мъртъв. Социализмът е жив. Той е жив в нашата история, той ще бъде жив и в нашето бъдеще. Можем да бъдем уверени, че един хубав ден – това ще бъде някой нов 9 септември - социализмът ще възкръсне. И поучени от грешките, неизбежни за първопроходците, хората ще го построят този път в пълно съответствие с неговата човешка природа. Защото социализмът е преди всичко човечност.
Ние, разбира се, не сме утописти, ние сме реалисти и знаем добре, че социализмът не може да бъде програмно искане за утрешния ден.
Но социализмът във всички случаи трябва да бъде смисълът и ориентирът на нашата борба. Той трябва да е нашето високо развято знаме.



Да пребъде делото на 9 септември!
Да живее социализмът!


София, Монтана, Шипка, 7-9 септември 2004 г.